ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
110 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО И 35 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ПИСАТЕЛЯ И ФИЛОСОФА
Ако изключим Кафка и Пруст, може би няма друг съвременен писател, за когото да е писано повече, отколкото за Жан Пол Сартр /1905- 1980/. Мнозина сравняват автора на “Битие и Нищо” с неговия велик сънародник Виктор Юго. Някой дори писа, че: “Виктор Юго е луд, който се счита за самия Виктор Юго, докато Сартр е луд, който изобщо не се мисли за Сартр”... Наистина този неспокоен французин може да бъде определен твърде трудно. Самият той казваше: “Аз, Сартр винаги съм в ситуация!” А ситуациите, както е известно, нерядко се “залягат”, напластяват, а могат да предизвикват и скандали. Скандали на съвестта и морала, скандали на вярата и на кръста. Самият Сартр не беше вярващ, а по-скоро атеист, но “одисеите на неговата съвест” смущаваха мисленето на мнозина десетилетия наред.
Свободата в творчеството и живота на Сартр също предизвикваха скандали и бяха “кръст”, който писателят и философът носеше с надеждата да намери себе си и да спаси хората. Спасението, според него, бе необходимо повече в социален и исторически, отколкото в личен, морален план. И фашизмът, и комунизмът – двете “велики идеологии”,които го вълнуваха през целия му живот – не целяха нищо друго, освен да поснигнат Абсолютното или Идеалното. Но Сартр не се виждаше като “апостол на Абсолютното”, а по- скоро като “мислител в една объркана епоха”.
И наистина бе такъв. Знаеше, че неговото/ т. е. нашето/ време, както всички други, има нужда от хора, които го анализират, наблюдават и дори прогнозират. Тази роля обикновено е присъща на писателите с “пипалца” и “фасетки”. А кой повече от Сартр имаше “пипалца” и “фасетки”? Като своя скандален предшественик Андре Жид, играл неговата роля между двете войни, Сартр бе философът на следвоенна Франция и Европа. Разбира се, неговото влияние бе далече по- голямо от това на Жид. В центъра на търсенията му бяха проблемите на съществуването /екзистенцията/, произтичащо главно от промените в света след появата на марксизма и руската революция – тази “двойна митология”. Революцията, според него, бе “конкретният вирус”, заразил масите, “слепи и бинтовани от имагинерното”, а марксизмът – “метод- фетиш за заклинание на утопиите”.Но преди да достигне до този верен извод, той ще измине доста дълъг път. Проблемът е дали писателят може да бъде “съвест на епохата” и зда не бъде забравен, както днес почти никой не си спомня за вездесъщия някога Андре Жид. Но други “съвести” като Волтер, Анатол Франс или Зола, сигурно няма да бъдат забравени. В интервю за специален, посветен нему , брой на списание “Облик”, авторът на “Битие и Нищо” се питаше “Какъв съм аз?” “Философ или литератор? Мисля,че това, което донесох с първите си опуси, бе реалността, която включва и двете – литературата и философията. Всичко, което написах е и едното, и другото. И това може да се каже и за белетристиката, и за драматургията, и за критическите, и за философските ми опити. Всъщност, моите литературни съчинения винаги са имали определен философски привкус...”
Идеалистическият атеистичен екзистенциализъм на Сартр се съсредоточава главно върху анализа на човешкото съществуване: върху това как то се преживява и осмисля от самата личност и се разгръща в поредицата от доброволни избори, неподвластни на законите на Битието.
Човекът, според тази философия, е “свобода и нищо друго”. Той може да се прояви като нравствен единствено, когато предпочете свободата. Отделянето от Битието в себе си/Нещото/ и Битието за себе си/ Съзнанието/ е в основата на екзистенциалистичната теория на писателя- философ. Той третира Битието като “процес на непрекъсната дезинтеграция”. Но обективната връзка между явленията и обективния свят, вторичността на човешкото субективно съществуване и на съзнателната човешка дейност – всичко това неизбежно посъжда на дезинтеграция и екзистенциализма на Сартр. И той се опитва да ревизира своята философия с помощта на марксизма. През 1960 година публикува предизвикалия доста шум труд “Критика на диалектическия разум”, в който, при опита си да преодолее пропастта между “одухотворения човек” и материалния свят, се лута между марксизма от ленински тип и анархистичния волунтаризъм.
Човекът Сартр стана до известна степен жертва на една двусмисленост. Типичен буржоа по произход /сам се считаше за такъв и често се оплакваше/ той питаеше към тази класа истинска ненавист до смъртта си! Но никога не рискува, не отиде докрай – не стана нито член на ФКП, нито на някоя друга партия. Предпочете да наблюдава историята отстрани, макар в редица моменти да вземаше думата, за да осъди, например: кървавото потушаване на Унгарската революция от 1956, съветската танкова инвазия в Чехословакия през 1968, агресията на СССР в Афганистан през 1979...
Всъщност, Сартр беше скромен и не акцентираше върху философията си – тя намери блестящ израз в драматургията му, на която държеше като че ли повече. Не искаше да усложнява нещата. Предпочиташе да лъде пхо- малко извнестен и признат, при все че това негово желание не се изпълни. Цитиран и отричан, обожаван и хулен, той просто не можеше да остане незабелязан. Имаше и твърде много приятели,ученици, последователи – за съжаление някои от тях /Албер Камю, Мерло- Понти, Клод Лефор, Реймон Арон, Бернар Анри- Леви/ се отдръпнаха от него. Но въпреки това влиянието му бе огромно. Някой дори писа , че: “Сартр – това е цяла лява партия, четвъртата във Франция”. Андиберти го нарече “интелектуалният страж на Европа”, докато Франсоа Мориак, възмутен от позицията му във връзка с Алжирската война, го обяви за...”клинично луд”/?!/. Но може би най- точна бе реакцията на Шарл дьо Гол. Когато през размирната 1968 година властите се опитаха да го арестуват заради открития му протест срещу полицейския произвол в Париж, генералът се намеси в негова защита/ макар преди това да бе остро критикуван от писателя/ и заяви: “Не може да бъде арестуван един Волтер!”.За прибързаните и наивни отрицатели на писателя, готови да възкликнат:”Със Сартр е свършено!”, издателство “Грасе” от Париж донесе преди време неприятна изненада. Публикува “Свидетелства за Сартр” –два великолепни обемисти тома /1433 страници!/, отпечатани на базата на неговото прочуто списание “Тан модерн”/Модерни времена/, броевете 531, 532 и 533, както и внушителен брой писма, статии, спомени – негови и на съвременници. Изданието на “Грасе” ни представя една наистина голяма и твърде сложна личност, с нейните велики прозрения и велики заблуди.
Времето на Сартр – от 40-те до 70- те години на ХХ век, беше безкрайно интересно и без съмнение, той постави отпечатък върху него. Неслучайно един френски критик остроумно отбеляза / и по този начин направи точна характеристика на писателя- философ/, че ако Жан Пол Сартр се бе родил през 18 век, той непременно би бил един от най- дейните енциклопедисти, пръв помощник на Дидро и заедно с него не само би написал голяма част от статиите в Енциклопедията, но би воювал и за нейното бързо издаване и още по- бързо разпространение във Франция и Европа.
„ВИНАГИ СЪМ МЕЧТАЛ ДА ПРАВЯ ТЕАТЪР...
СИМОН ДЬО БОВОАР РАЗГОВАРЯ С ЖАН ПОЛ САРТР
Разговорите на Симон дьо Бовоар с Жан-Пол Сартр от август 1974 излязоха в сборника “Сбогом” на изд. “Галимар”, Париж. Отначало останаха незабелязани от критиката и читателите, но след това претърпяха няколко издания и бяха преведени в редица страни на Европа.
Симон дьо Бовоар признава, че Сартр е бил доста уморен, но въпреки това разговорите представят философския и творческия свят на големия френски екзистенциалист. В предлагания разговор се срещаме с театралната естетика на драматурга Сартр.
Огнян Стамболиев
ЖАН-ПОЛ САРТР: Винаги съм мечтал да правя театър. Когато бях дете, на осем години, отивах в Люксембургската градина и играех там пред минувачите с марионетки, от онези, дето се движат с конци.
СИМОН ДЬО БОВОАР: И като юноша реши, че трябва да пишеш за театъра...
Ж.П.С.: Тогава пишех пародии и дори оперети. Ходех често в театъра „Ла Рошел” и дори написах голяма оперета, озаглавена “Орас дьо Локл”.
С.Б.: А играл ли си на сцена?
Ж.П.С.: Когато бях ученик в Екол Нормал, написах едноактна пиеса за училищния живот. В нея изпълних ролята на директора. После съчиних драма, озаглавена “Епитемей”. Боговете влизат в едно гръцко село с намерението да накажат неговите непокорни жители. А те са: художници, поети, артисти, драматурзи (?!). Там е и Прометей, който прогонва боговете, след което трябва да бъде наказан...Но още тогава реших, че театърът всъщност е нисък жанр. Да, такава бе моята “концепция” за него тогава!
С.Б.: А след това? Мисля, че трябва да споменем “Бариона”?
Ж.П.С.: По време на военнопленничеството ми участвах в театрална трупа, която подготвяше по една нова пиеса всяка седмица. В огромен хангар правехме декорите сами, с подръчни средства и тъй като аз минавах за писател, ми възложиха да съчиня една коледна пиеса. Тогава създадох “Бариона”. Мисля, че беше доста слаба, но все пак имаше някаква театрална идея. След нея се запалих по театъра. За цял живот!
С.Б.: Но ти тогава ми писа, че искаш да се посветиш изцяло на театъра. “Бариона” беше ангажирана драма. Под историята на окупираната Палестина се разбираше нашата Франция през фашистката окупация...
Ж.П.С.: Но немците съвсем не разбираха това. Разбираха го военнопленниците французи.
С.Б.: И това ти даде криле, за да продължиш...Последваха “Мухите”. Кажи ми нещо сега за тази прочута пиеса.
Ж.П.С.: По това време бях приятел с Олга Козакевич. Тъкмо беше завършила курсовете по актьорско майсторство на големия Шарл Дюлен и търсеше повод за дебют. Предложих на моя приятел Дюлен да напише пиеса специално за нея. Използвах един древен сюжет, една легенда, на която, разбира се, реших да предам съвременни акценти - за Агамемнон и неговата съпруга. На Орест, който убива майка си, и на Ернилия дадох съвсем друг смисъл. Всъщност имах предвид немската окупация. Исках да говоря за свободата, за абсолютната свобода като човек и преди всичко за свободата на французите, тогава поробени от нацистите.
С.Б.: Казваше на французите: бъдете свободни, намерете свободата си, освободете се от угризенията и притесненията. И какво чувство изпита, когато видя пиесата на сцена?
Ж.П.С.: Не бях очарован. Бяхме приятели с Дюлен, говорихме преди това за постановката. Аз не разбирах много от театър, но дискутирахме. Всъщност работата на режисьора в театъра е нещо много важно. Спектакълът е върху основата на моя текст, но и нещо друго, съвсем друго... След това не съм имал подобно усещане при други постановки на мои пиеси. Не знам защо...
С.Б.: А как беше при тях? По-специално с пиесата “При закрити врати”?
Ж.П.С.: Реймон Руло направи една изключителна режисура, истински модел на съвременна режисура. Реализира я точно така, както си представях, че трябва да бъде поставена тази пиеса. А тя е доста трудна.
С.Б.: А коя беше следващата ти пиеса?
Ж.П.С.: Казваше се “Мъртъвци без гробове”. Исках да покажа колко безразлични са станали французите след войната и Съпротивата. Беше момент на силно възраждане на едрата буржоазия, която тогава възстановяваше контактите си с немците и това не можеше да не раздразни мнозина.
С.Б.: Наистина, ти тогава предивзика голям скандал. Защо я написа?
Ж.П.С.: За да напомня на французите, че са били измъчвани и че някога са били смели.
С.Б.: Бих искала да ми кажеш сега каква според теб е разликата между театъра и прозата?
Ж.П.С.: Трудно е да се каже. Трудно е да се намери основната тема в една драма. В прозата е по- лесно. Понякога стоя с часове, с дни, със седмици пред белия лист и не мога да напиша нищо свястно.Чувствам се като последния глупак.
С.Б.: Кога си по-доволен? Когато видиш, че пиесата, която си създал, е добре написана, или когато установиш,че има сценичен успех?
Ж.П.С.: Любопитно нещо! Книгата все пак е предмет. Един мъртъв предмет. Стои на масата и ти не можеш да се почувстваш солридарен с нея. Докато пиесата е нещо друго. Поне за известно време. Живееш, работиш, занимаваш се с най-различни неща, а всяка вечер, някъде далече от теб, тя, пиесата, си има своя живот, играе се, продължава да съществува съвсем отделно и независимо от теб. Интересно е да живееш, например, на булевард «Сен Жермен» и да знаеш, че в театър «Антоан»...
С.Б.: Играят в момента твоя пиеса. И това ти доставя голямо удсоволствие, нали?
Ж.П.С.: Когато се игра «Дяволът и добрият Бог», например, бях много доволен. Беше истински успех.
С.Б.: И след това, като я постави театърът на Жорж Уилсон...
Ж.П.С.: Да, много. Винаги съм имал успех с тази пиеса. Но премиерата й беше истински провал, макар че генералната репетиция беше доста добра.
С. Б.: Аз никога не съм ходила на генералните репетиции на твоите пиеси. Беше ме страх. Много се вълнувах за теб.
Ж.П.С.: Знаеш ли, ако в началото потръгне добре, това съвсем не е знак, че докрая ще е така. Но ако продължава да върви добре, е нещо друго. Важното е да установиш истински контакт с публиката, всяка вечер. Хубаво е да владееш залата със своя текст. И да влезеш сам, незабелязан, да седнеш някъде, без да те видят и да наблюдаваш реакциите на хората, дошли да чуят и видят твоя текст.
С.Б.: Говориш така, но не си го правил никога.
Ж.П.С.: Да, не съм го правил...
С.Б.: И все пак, коя от пиесите си обичаш най-много?
Ж.П.С.: “Дяволът и добрият Бог».
С.Б.: Да, обичам я и аз, но много повече ми харесва «Затворниците от Алтона».
Ж.П.С.: Аз пък не я харесвам, макар да не е лоша.
С.Б.: Кога по-точно я написа?
Ж.П.С.: През 1958 г., в един кризисен за мен момент.
С.Б.: Защо кризисен?
Ж.П.С.: Спомни си, точно тогова беше превратът срещу Дьо Гол. Взех отпуска и отидохме в Италия, в Рим, където написах последните сцени от «Затворниците».
С.Б.: Сцените със семейния съвет. Доста са слаби.
Ж.П.С.: Да, така е, слаби са...
С.Б.: А сега какви са връзките ти с театъра?
Ж.П.С.: Вече не пиша за театъра.
С.Б.: Защо?
Ж.П.С.: Защо? Заящото идва момент, в който се разделяш с него. Защото добрите пиеси не се пишат от стари хора като мен. Има нещо притесняващо в това, нещо «спешно» има във всяка пиеса. Идват героите и ти казват: „Добър ден! Как сте?” и знаеш, че само след две - три сцени ще започне нещо, което обикновено свършва често пъти доста глупаво. А в реалния живот съвсем не е така. Също сме притеснени, също живеем глупаво, но не бързаме, както в пиесите. Докато една пиеса не може да бъде създадена без момента «спешност»...
С. Б.: Защо казваш, че на стари години нямаш шансове в театъра?
Ж.П.С.: Идва момент, в който просто нямаш какво да кажеш. Оказва се, че си изчерпан, изпразнен...
С.Б.: А мислиш ли, че във Франция вече няма авторски театър?
Ж.П.С.: Например последната постановка на Мариан Мнушкин, «89» се казваше, беше направена от актьорите, които сами съставиха текста.
С.Б.: И това те впечатли много, нали?
Ж.П.С.: Ако сега направя нова пиеса, което сигурно няма да стане, бих потърсил друга, по-подходяща форма за това време. Всъщност театърът се променя доста бързо.
С.Б.: Днес в театъра публиката е е по-скоро буржоазна. А ти беше казал: «Нямам какво да кажа на тези буржоа».
Ж.П.С.: Имах опит и с работническата публика, пред която представих моята пиеса «Некрасов».
С.Б.: Е, харесаха ли я ?
Ж.П.С.: Не знам, не съм сигурен. Мисля, че театърът все пак е доста сложно нещо...
Симон дьо Бовоар
(9.І.1908, Париж – 14.ІV.1986, Париж)
Завършва философия, преподава в Марсилия, Руан и Париж. Дебютира с романа “Гостенката”- едно от най-значителните и произведения. Книгата е изповед на една горда и пламенна душа, разкъсвана между необходимостта да бъде с други хора и страданието от тяхното присъствие. След войната се сближава с Кьоно, Лерис, Камю, Виан и други. Тя е теоретик на екзистенциализма в своите есета, например в “Пирус и Синеас”. Романът “Кръвта на другите” и пиесата “Безполезните уста” засягат отговорността на човека към ближния му. Романът “Всички хора са смъртни” разкрива илюзорния характер на всеки стремеж към безсмъртие. Следват есетата “За един морал на двойствеността” и романът “Вторият пол”, където тя разглежда социалните проблеми на жените. Защита и илюстрация на феминизма, това произведение дава на движението решителен и продължителен подем във Франция. В том първи на тази книга, озаглавен “Върхове и митове”, Бовоар прави достоверна констатация: мъжът в исторически план е господаря, жената – робинята. В том втори “Преживян опит”, се опитва да опише положението на жената от детството до старостта. Романът “Мандарините”, където се представят политическите и философски проблеми на епохата, е важен исторически документ. Получава за него наградата “Гонкур”. Следва книгата “Спомените на една благовъзпитана девойка” – история на интелектуалната, моралната и социалната еманципация. Творчеството на Бовоар оказва силно въздействие върху развитието на френската литература.
Бележка и превод: ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev
