ЙОНЕСКО ПРЕД СЪДА НА БЪЛГАРСКАТА ПУБЛИКА

Огнян Стамболиев представя пиеси и есета от „Бащата на Театъра на Абсурда”

Дълги години името на Йожен Йонеско беше свързано със стандартните заклинания на нашата критика. Макар немалко критици и теоретици “на чашка” да се жалваха от цензурата и да се разграничаваха от написаното от самите тях, според което бащата на абсурдисткия театър бе упадъчен автор и дилетант-реакционер. Класически в това отношение си остава текстът на проф. АТАНАС НАТЕВ, чиито многогодишно “чиракуване”, а по-късно и триумфално пребиваване на екзотичен професор от Източна Европа в сърцето на Стария континент има за резултат балкански сочното описание на словесната плетеница от безсмислици в творбите му, каращи ни да “се стъписваме пред героите му като горненец пред панаирджийска кокона с рибешка опашка…”

Естествено, това съвсем не са стилът и аналитичността, които могат да проникнат адекватно в естетическите експерименти н драматурга, имал дързостта да заяви, че възприема изкуството като начин за себеизява и още повече - за себедоказване: “Аз, Йожен Йонеско, правя литература, за да бъда забелязан от другите, да заема някакво място в обществото…Всъщност, аз презирам литературния успех, доколкото го имам. Но когато го нямам - направо страдам.”

Според личното му признание, идеята за Театъра на Абсурда като съзнателно търсена провокация към масовия вкус и традицията се заражда при внимателно вглеждане в т.нар. езикови разговорници, когато учещите чужди езици се сблъскват с причудливи конструкции от рода на въпроса “Аз имам сестра. А Вие?” Обикновено следва стряскащият отговор: “Не, но пък аз имам котка”. Затова и първата му пиеса “Плешивата певица” (1950) с пълния алогизъм на действието и шокиращото отсъствие на психологическа достоверност на персонажите до голяма степен е плод на опита за налагане на всяка цена на нова театрална естетика, без до достига до съдържателните пластове в по-късните му творби, чиито философски внушения са безспорни. Специално аз поставям най-високо “Въздушният пешеходец”, понеже в пиесата екзистенциалната тема е изведена наистина блестящо, доказвайки относителността на всяка комуникация и непреводимостта на човешките чувства на езика на здравия разум.

По тази причина с искрено удоволствие посрещам отлично преведения и чудесно оформен том с избрани произведения на Йожен Йонеско „ВЪЗДУШНИЯТ ПЕШЕХОДЕЦ” , чиито съставител и преводач е изтъкнатият български руманист и франкофон ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ, носител на наши и чужди награди за превод.

С много вкус и отлично познаване на драматурга и теоретика Йонеско той ни представя в пълнотата на творческите му изяви драматурга и мислителя, променил представата на ХХ век за театъра. Езикът на неговите преводи и богат, точен и изразителен. СТОЙНОСТЕН Е И УВОДЪТ КЪМ КНИГАТА, в който проличава уважението му към нестандартната житейска и креативна позиция на един спорен автор, разкъсван между ужаса от безсмислието на битието и невъзможността на човека да реагира подходящо на бавната си обречност на смърт.

Като интелектуалец обаче Йонеско се обявява категорично срещу равнодушието на онези наблюдатели на житейската си - общочовешка и персонална драма, безсилни или равнодушни, за да реагират високо и категорично на войните и отчуждението, на насилието и манипулациите. Което проличава при внимателния прочит на включените в книгата произведения.

Утвърждавайки, че “театърът на Йонеско е театър на идеи”, Огнян Стамболиев всъщност открива в творчеството на великия “румънски французин” основанията за неговото бъдеще творческо дълголетие. Според него, определено става дума за “изповеден театър”, плод на мирогледа, на преживяванията, мислите и сънищата - последните играят голяма роля в творчеството му! В този смисъл, без съмнение, този театър е и субективистичен. Но заедно с това е и отражение на една обективно съществуваща реалност…”. Подобно на самия Йожен Йонеско, чиито индивидуализъм е подплътен от идеология, колкото и сам да се отвращава от идеологиите. И затова се надсмива над бездуховността, фанатизма и тероризма в един свят, загърбил вековни стойности, но не предложил алтернативни решения.

А какви са именно ценностите, в името на които драматургът твори, отговор дават включените във втората, и за мен поне, по-интересната част от книгата, негови теоретични разсъждения за театъра и смисъла на живота, за политиката и за литературните традиции, за съня и символите в него, за гениалните му предшественици като Бертолд Брехт - с когото всъщност доста си приличат и когото незаслужено отрича, за човешката безпомощност пред очакване на смъртта и за театъра като упражнение по стил институция, нуждаеща се от деполитизация.

Човекът, който в едноименното есе не се свени да изкрещи “Критици, вие живеете благодарение на мен”, самодоволно пише, че не е нито Шекспир, нито Есхил или Софокъл, понеже е просто Йожен Йонеско, има смелостта да се изправи очи в очи с отчаянието като общочовешко състояние, да се издигне над фразите на войнстващ егоцентрик и да потърси мост към себеподобните си. Осъзнал, че “понякога е доста трудно да разбереш къде е малцинството и къде мнозинството…Ние самотниците, все пак не сме сами…”

Е, случва се да си противоречи и май дори го желае по един напълно рационален начин. Съзнателно подклаждайки медиен интерес и контрастни тълкувания на личността и творчеството си в духа на възрастния Пикасо или вечният ироник Салвадор Дали. Как иначе да си обясним защо след като пише толкова много за трагичната самота на Аза и за драматизма на екзистенциалното пробуждане пред лика на смъртта или поне на неизвестността, той заявява в беседите си с Клод Бонфоа “Между живота и съня”, че страшна е единствено липсата на самота. Или пък кокетира с тривиалното, издигайки го направо в ранг на чудо:

“Не знам какво са видели в тази пиеса (“Плешивата певица” - бел. моя - Е. Л.)…Аз изобщо не исках да изоблича самотата или некомуникативността. Напротив! Аз съм за самотата. Казват, че моят театър е стон на самотния човек, който не умее да общува с останалите хора. Нищо подобно! Да общуваш е много лесна и проста работа. Човек никога не е сам, и неговото голямо нещастие е в това, че не може да остане никога сам….Какво беше за мен тази пиеса? Тя изразяваше удивлението ми от живота, възприемането на нашето съществуване като нещо във висша степен странно. Те разговарят, разбират се. Това е поразително! Но как се получава, че ние се разбираме…Ако съзнателно се отстраниш и погледнеш на всичко отвисоко или отстрани, ако се поставиш в положението на зрител или на жител на друга планета, който наблюдава нашия свят, нищо няма да разбереш: думите ще ти прозвучат чужди и лишени от смисъл. Същото чувстваме, ако започнем да гледаме танцуващи и си запушим ушите…Пиша пиеси, за да предам чувството на удивление, недоумение. Кои сме ние…Аз исках да осветля странността на нашето битие, да споделя удивление пред чудото на живота…Когато мистър и мисис Смит казват в началото на пиесата: Днес вечерта ядохме хляб, картофи и супа със сланина”, аз исках да предам това свое изумление пред поразителното занимание - да ядеш супа. Да ядеш в този момент ми се стори странно, загадъчно, непостижимо…”

Читателят трябва самичък да се справи с вътрешните главоблъсканици, нонсенси и желание за стряскане или поне за събуждане на неговото любопитство от страна на една от най-противоречивите фигури в историята на модерния театър. За да се убеди, че текстовете на новатора Йонеско са като самият живот, който според автора е едновременно непоносим, труден, мъчителен, но същевременно прекрасен и вълнуващ. А театърът на абсурда, по неговите думи, е като всеки театър, едно изследване, винаги разкрива някаква истина. Често тя е “почти непоносима, но заедно с това може да бъде ослепително ярка, честа и освежаваща…”

Мисля си, че Огнян Стамболиев неслучайно завършва “срещата” с адепта на абсурдизма Йонеско именно с тази показателна фраза. Понеже изкуството, подобно на своя прототип Живота, неизменно се сблъсква с реалните, а неизмислени абсурди на битието, но и на социума, разбира се. И точно преосмислянето им в най-голяма степен е причина да възприемаме толкова присърце трагичната дихотомия на безсмъртния дух и смъртното тяло, на смъртните цивилизации и вечната вселена. Разбрали, че освен на неизбежността на смъртта сме подвластни и на капаните на безчовечността, в чиито много лица се оглеждат войнолюбието и алчността, суетата и консумативността, политическата демагогия и насилието.

***

Йожен Йонеско „Въздушният пешеходец”, пиеси и есета, съст. и превод Огнян Стамболиев, изд. „Леге Артис”, Плевен, 2007.

Рецензията е публикувана в: Литературен вестник, Литернет, Култ. бг, Бряг, Света гора и Брод.

  http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev