За румънския поет Никита Станеску (1933-1983), носител на Хердерова награда и номиниран за Нобелова, е характерна "необикновена метафорична изобразителност". При това той често вкарва читателя в един словесен лабиринт, в който (според неговия български преводач) читателят не е трудно да се заблуди. Парадоксалното обаче е, че този безспорно ексцентричен автор не се схваща като маниерен, не дразни със своите толкова необичайни образи може би и поради това, че такъв начин на писане му е вътрешно присъщ и това не е преднамерена игра с абсурдното и алогичното. За адекватното възприемане на текстовете голяма заслуга има преводачът, който е и съставител на сборника и автор на предговора. За успеха му като интерпретатор на този странен талант най-убедително говори фактът, че когато го чете, човек има чувството, че държи пред себе си оригинал. Затова и високото отличие - наградата на Румънската академия (1997) за преводите в сборника "Берелеф с влюбени" от Н. Станеску, излязъл на български в "Поетичен глобус" (1979) - не е просто куртоазен жест към нашия изтъкнат преводач и критик Огнян Стамболиев, а признание за труда и таланта му. Творчеството на Станеску наистина предлага много подводни камъни, които се оказват понякога цели "скали". Защото този поет и мислител има амбицията да обгърне със своите лирически визии сякаш цялото съвременно знание в областта на митологиите, физиката и астрономията, естествените науки. В тази книга е отразена свръхчувствителността на един творец, който се мъчи да осмисли противоречивите изяви на едно и също явление или процес. Затова в този антологичен сборник не са малко стихотворенията с едно и също заглавие (понякога модифицирано), ала с различна номерация: "Първа елегия", "Елегия втора, гетска"... Или: "Поема първа", "Поема втора"..., между които в повечето случаи има имплицитна връзка и те образуват семантични ядра.

Никита Станеску не е спонтанен поет. Той е изцяло "второсигнален". Различните културни пластове така се наслояват в поезията му, че я правят труднодостъпна за една по-широка читателска аудитория. Автор със сложно мислене, с богати и необичайни асоциации и асоциативни връзки, у него всяка дума е метафора или символ.

В същото време тази поезия е и комуникативна. И това съвсем не е "противоречие в смисъла". Защото тя е колкото интровертна, толкова и активно търсеща читателска аудитория. Тук няма еквилибристика, въпреки съзнателно провокираната поетическа игра. В стихотворения като "Вик", "Кой съм аз?" лирическият субект тревожно търси своята идентичност. Стихотворението "Кой съм аз?" например е изградено върху парадокси, тези и антитези. Едно отворено послание, което не дава отговори, а поставя само въпроси. Поетът утвърждава не единствената истина, а провокира читателя сам да открие своята чрез диалектиката на мисълта, чрез вярата и безверието, чрез съмнението.

В модерната поезия рационализмът често съжителства с определена доза мистицизъм. И ирационалност.

Стихотворения като "Какво бяло, какво черно-бяло" и "Йероглиф" са типични произведения на абсурда, изградени върху неговата логика, т. е. върху анти-логика. Впрочем абсурдът е алогичен само в т. нар. първи план! В "Какво бяло..." прави впечатление психическата свръхнапрегнатост на лирическия Аз, постигната с повторения (на глаголи, съществителни имена или цели синтактични единици). У този поет процесите между явленията са напълно заменими от движението между думите - в духа на модерната поезия, в която природните и социалните процеси се успоредяват с процесите в езика, те стават аналогични. Словото поема функциите на лирическия субект и само се превръща в лирически субект; значенията на думите приемат формата на предметите. В "Какво бяло..." например времето не е двуликият Янус - бог на всяко начало и всеки край. То е изначалният Хаос, в който царува абсолютно безредие, и липсата на каквато и да е последователност е внушена чрез двата финални стиха - взаимоизключващи се наречия за време. Както по хоризонтала, така и по вертикала:

И стъпките ни по снега във бяло

напомнят копитата на звезден

вятър,

преминал през снега

никога - сега,

винаги - някога.

А стихотворения като "Вцепенение" и "Финал" са сред многото примери за творческо използване на елементи от поетиката на кубизма, например сюрреализма, конструктивизма и деконструктивизма. Във "Финал" например човешкото тяло (а значи и идентичност) се разпада на части, които се отделят и заживяват свой самостоятелен живот:

Така бързо тичах,

че едното ми око изостана

и само то ме видя,

когато отънях

и се превърнах

в линия, в чертичка, а после...

Темата за смъртта като другото лице на живота, като страна и елемент на един вечен природен кръговрат, на който безусловно се подчинява и човекът, пронизва цялото творчество на Никита Станеску. И тъкмо защото е мислещо същество, което съзнава неизбежността й, в това се състои и неговият човешки трагизъм. Ала въпреки че смъртта е небитието, нищото, човекът и в нея оставя своя следа:

О, благородна пустота,

врязала се в нищото,

стремителна, несъществуваща

частица,

пронизала смъртта!

("Финал")

Сравнен с Декартовото Cogito, ergo sum, друг девиз: Dubito, ergo sum, би бил сякаш по-подходящ не само за съвременното изкуство, но и за съвременната наука и философия. Въобще скепсисът е отличителна черта в мирогледа на съвременния човек. Той е същностна черта и в творческото кредо на Никита Станеску. Поетът е изключително изобретателен в начините, по които внушава своя скептицизъм: внасяйки някакъв ироничен подтекст или дори разколебавайки една установена истина по чисто графичен път.

Никита Станеску не търси широк диапазон в сюжетността на своите стихотворения. Богатството у него идва от дълбочината на мисловния процес, от непривичното смесване на гледните точки, от обърнатата оптика на един поет ("Повредена фотографска плака"), който винаги е склонен да пренарежда нещата. Поезията му е непрекъснат процес, непрекъснато движение от конкретното към абстрактното и обратно. Тя събира в себе си трепетите и тревогите, енергията и бунтарството на съвременния човек, по-точно - на съвременния интелектуалец с неговия странстващ дух, с неговата непримиримост и самоотвержен хуманизъм.

 http://svobodenpisatel.org/…/2013-01-…/379-ognyan-stamboliev