Поезията е измислица – всички го знаят. И какво от това. То и целият ни живот е измислица, защото непрекъснато мислим, съществуваме в Аза дълбоко вътре в своя свят и се чудим дали всичко това е реално. Реално е за самия ни Аз, който мечтае, сънува, бленува, прави проекти и ги реализира – поне някои само от тях. А изкуството на поезията какво е? Нима не е един смел проект на душата, реализиран на практика в книгата, която четем. Художествена измислица – това е реалността на поетичния свят. Всички го знаят, приемат го и четат – нали е красиво и има естетика. А ние обичаме красотата – ние хората. Поет означава „творец” – в буквалния смисъл на думата. Творец на какво? На думички, свързани в стихове. На изкуство? Нима това е реално? Или е измислица. А Любовта? Тя какво е – изкуство, поема, стихотворение? Реални ли са нашите чувства? А думите?

Ето такива въпроси ми идват, когато чета новата книга на Валентина Михайлова „Предчувствие за бряг”, събрала на своите страници любовта на героинята: жената-поет. Валентина излага своите откровения с изящество, словесна простота и стил. Цялостното звучене на книгата създава алюзия за молитвеност и себеобричане в свещения храм на душата-любов, където думите кънтят като отглас камбанен. А словото трепти, сътворява магичен свят от образи, картини, метафори, излезли от дълбините на човешката същност, търсеща топлина и взаимност. „Аз съм просто реална измислица” е фрагмент от творба, носеща заглавието „Романтично стихотворение” и е ярък образ, съдържащ противоречието на Аза. Цялата книга върви по магичната нишка на реално-измисленото битие на езика, вплитащо в себе си поетичния зов на душата.

 Бих нарекла стихосбирката на Валентина Михайлова книга на образите, защото най-силното нейно въздействие идва от образната система – богата, драматична и динамична. А най-яркият образ е този на любовта, която битува в книгата като силен стремеж към взаимност, споделяне, търсене на път и на бряг едновременно. Тя е магична и съвършена, реална и непостижима в своята сложна природа на противоположност и двойнственост. И когато бъде постигната, любовта е „страшна и красива” едновременно, пустиня и остров, светиня, древна птица, която каца за кратко и после отлита. Любовта е вулкан от лица и нюанси, изригващи едновременно от различните търсения на сетивата на героинята. Тя е и огън, който отвежда към „вратите на Божия храм”,закодирана е в душата човешка. Любовта е свещеният порив за съпричастна взаимност на тела и души. Тя е познание, чудо, загадка, страдание и съмнение, награда и светло създание, разпятие, съзаклятие, тайна, молитва и цветна палитра, светла участ, сол и вода, щедър извор, усмивка и зов. Тя е Бога, „храм за душите” и „огън за идния ден”, едно тихо „предчувствие за съвършенство”. Ето каква сложна и богата палитра от определения-образи, свързани с любовта на човека,  съдържа книгата „Предчувствие за бряг” на Валентина Михайлова – един творец, който показва завидно майсторство по отношение на словесната си изобретателност.

Чувствата нямат бряг в книгата на Валентина, те летят като птици, изгарят и се възраждат – едни „бели лебеди”, които желаят да се слеят с „вечната хармония” в световете на влюбените в света. Тези светове са на двамата – той и тя, две фигури, изградени от чувства, емоции, трепети, страсти, очакване и привличане. Ярко нарисувани са душевните образи на любимата и любимия, който присъства в книгата чрез зова на жената.

СТОЯХ НА ПРЪСТИ

пред възторга във очите ти –

предчувствие за съвършенство!

Мъжът е „предчувствие за съвършенство”, което душата копнее, в книгата той е едновременно път, „бряг и светлина”, свещено пространство, изпълнено с трепети и молитвеност.

В ДУШАТА ТИ НАВЛИЗАМ

като в храм –

пътеките й водят ме към Рая.

Дъхът ми секва –

сякаш знам,

че притчата

сродява ме

с Безкрая...

Красив е стремежът да бъде разгадана азбуката на сърцето – тази стихия от знаци, с които се пишат всички емоции в неизбродимите полета на душата, избираща „вричане и обричане” в храма на взаимността, в който може другият да се окаже и измислица, ала трябва да има любов, за да бъде играта красива и сложна – един ураган от цветове и цветя на страстта в устременото нежно сърце на жената.

А какво е жената? Тя е свята участница в любовта. Тя е жрица, орисница, „глътка за идния ден”, „реална измислица” и „крехка измама”, „ласка и укор студен”, „утрешна драма”, „дръзко начало”, „утро и залез зелен”, „времето, в устните спряло”, тя е лек и „трънлива следа”, феникс и огън, пламък и страст по пътя на своята участ да бъде любима. Цяло море от образи и словесни картини изгражда магичния образ на женското нежно присъствие в книгата. То е един ярък стремеж към стихийност и свързване в сложния акт на преплитане на душите човешки – тези на мъж и жена върху реално-фантасмагоричното поле, наречено „влюбеност”. Жената изгаря от страст, тя е пламък и огън, птица феникс – изгаряща и възраждаща себе си в бурния танц на обичане и обричане. Тя е яростна, непредвидима, дръзка и алчна, ненаситна брутална, откровена, оправдаваща, всеотдайна. Какво бурно торнадо от определения и разнопосочни стихийности, характерни за женския образ в красивата книга, в която можеш да видим дори как погледът на любимата е „непокорното птиче”, кацнало на мъжкото рамо и готово да излети, без да бъде поставено в клетка от ревност.

Свобода – така определям тази поезия, която взривява и кара да се понесеш по неспирния шемет на емоционалните въжделения на душата на Аза – душа на обичаща нежно и бурно жена. В книгата присъства осезателно и затрогващо една концентрирана образност, която взривява и гали в своята едновременност. И именно тази образност ме накара да отпусна юздата на своята мисловна вълна и да се потопя в дълбочините на Словото.