В стихотворението „Поет“, антологично самò по себе си, авторът Петър Хинков отправя молитва към Евтерпа, муза на лирическата поезия и музиката, да го дари, „макар и със частица“:

сакрално, озарено вдъхновение.

А е получил признание още преди седемдесет години. Тогава той и неговите съученици от Русенската мъжка гимназия Никола Боздуганов и Евгени Иванов, напътствани от учителя Илия Киселов, правят творчески дебют в ученическото списание „Българска реч“. По същото време там свои творби публикуват Цветан Ангелов, Невена Стефанова, Радой Ралин, Георги Джагаров, Вътьо Раковски.

Стеснителен по натура, Хинков дори е премълчал за своя прощъпалник три години по-рано във вестник „Железничарски подем“, с който го свързва професията на неговия баща.

Поколението, към което той принадлежи, прекарва своето юношество през годините на Втората световна война. И никак не е случайно, свързано с българската история, че първите отпечатани стихотворения на младия автор носят заглавия „Свободна Македония“ и „Добруджанска вечер“: едното - радостно-патетично, а другото - пасторално-лирично. Сродно с второто по атмосфера и персонаж е „Вечер“: с черния жребец сред узрелите нивя и младия косач в ливадите. В добруджанското стихотворение „коларят разговаря със жребците“, а по-нататък:

Летят напред, отпяват колелата

ритмична песен в тия равнини.

Това е несъмнено Йовковата Песен на колелетата.

От тогава е и първият досег с Николай-Лилиевата поезия, пазен през годините:

а в мен все стих от Лилиев звучи.

Следвайки хронологията, която Хинков стриктно спазва при подредбата на своята книга, стигаме до стихотворенията, посветени на родното огнище и родния град. Те възвръщат спомена за детството и юношеството, за патриархалния живот в квартала с железничарски семейства и добруджански преселници. Тук над всички се откроява образът на рано починалата сестра с „очи като кестени и ангелски глас“, изваян разтърсващо простичко в кратък диптих без рими в бял стих.

Същата естественост носи стихотворението „Ехо от древността“, в което лирическият герой разговаря с бъбривите вълни:

Защото следродилният ми вик

по лунен лъч е припнал към реката.

Цикълът „Бели стаи, бели коридори“ е емблематичен за автора. И най-хубавото е това, че д-р Хинков, станал родоначалник на лекарски род, при неизбежното професионално пристрастие, поднася темата с необходимата художествена мяра. А в диптиха за болното дете има силата да заговори за оня свод:

където се пресичат кръстопътно

пътеката към радостното детство

с пътеката към скръбното отвъдно.

Много искреност се съдържа в цикъла „Софийски писма“. Самото наименование предполага тая изповедност у автора, обусловена от спомена за бомбардировките над столицата през първата година на студентството му и гледката наяве петдесет години по-късно. Особено силно въздействащо е началното стихотворение - с описанието на късната софийска есен: мъглата от сажди - „с нож да я режеш“; сирените със своите тревожни телеграми; летящата перушина от двата гълъба на паважа. То може да бъде включено в представителна софийска антология.

В триптиха „Насаме със себе си“ пък са проследени степените на тревогата в ново време: със среднощната „тишина - катранна лава“, стичаща се от тавана; с ранобудните стъпки, звъна на трамваите и виделината отвън; с горещото кафе, с дочутите в паметта думи на бащата и с олекването на тъгата.

А в „Априлско настроение“ ведрата гледка на „черешите с венчални рокли“, останала може би от някогашните софийски дворове, е последвана от картината на настоящето с просяка и клошаря, гладуващите безработни и стачкуващите на площада. И укора накрая:

И без това, народът свиква

да носи кръста си несгоден.

Поезията на Петър Хинков поначало носи моралистичен заряд. Най-убедителен е авторът, когато се заеме търпеливо да изследва причините за настъпилото отчуждение. „Алиенация“ - така е и озаглавено първото стихотворение от цикъла „Преди като че бяхме по-добри“. Във второто - „Безсъние“ - щрихите са още по-релефни: със замръзналите птичи криле, убийството на ученик от негов съученик, ограбването на кварталния храм.

На този фон, стремежът на човека да проникне във вселената става напълно несъвместим с неговото земно „влечение към кражби, отмъщения...“. По същата причина можем да упрекнем и мнимия инвалид: „сгънал хитро левия си крак в коляното, покрито с чердже...“ - до паничката, пълна с банкноти...

В „Сбогом, двадесето столетие! Здравей, двадесет и първо!“ авторът използва разнообразни изразни средства и всяка от творбите придобива адекватна художествена форма. В първите четири - без заглавия, групирани в своеобразен квадриптих, се прави равносметка за живота на човечеството през изтичащото столетие: с редуването на високи научно-технически постижения и все по-жестоки физически и нравствени убийства; с безпомощността на хората, зомбирани от лъжливи идеи; с безверието, подтикнало онеправданите по пътя на Мефистофел. Четвъртият запечатва настроението в нощта, когато човечеството се здрависва с новото, трето хилядолетие посред дъжд от ракетни звезди, камбанен звън и шумни наздравици.

Но в последвалия триптих „Съвет от дедите“ минорният тон отново доминира. Дълбоко изповедно, поетът изрича:

В среднощни гори младостта ми премина

край братски могили, след братската мъст.

Безпощадна характеристика на обществото, в което поколения наред живеем - с последен стих:

И пак тъмнина, тъмнина, тъмнина.

Между живота и смъртта“ е цикъл, изпълнен с богати житейски и поетически обобщения - по-непосредствени, както е в „Закономерност“:

Със старостта, човекът и дървото

поглеждат все надолу, към земята.

и по-отвлечени - например в „Монолог“ авторът допуска при своето „космическо превъплъщение“ възможност за прераждане:

във хищен звяр, според делата на земята,

в нов Хомо Сапиенс, в красив и горд елен...

ще почна нов живот, но вече с друга дата!

За подзаглавие на последния цикъл в своята книга доктор Петър Хинков избира „Поетични, експресионистични есета“, с което още повече подчертава склонността си към разсъждения.

Освободени в изказа - като заложени тези, а и чисто технически - „есетата“ напомнят за времето с изнасяните реферати в гимназията и сказките в кварталното читалище „П. Р. Славейков“, в съседство с църквата „Света Богородица“. Затова в неговия светоглед е залегнала толерантността - религиозна, философска, естетическа и в ежедневното общуване.

А понеже основна тема в изложението става Космическият Разум, която поетът досега само е подхващал в отделни творби, отдава се възможност тя да зазвучи пълно, като своеобразна оратория за човешкия „Полет към необятното“.

Полет, подклаждан в началото от любопитството:

А може ли неразгадана енергия

да му се изяви във видима форма?

от последващото съмнение:

Не са ли категориите на Хегел

(с условие, че е първична материята)

обърнати хитро - с главата надолу?

и неизбежната констатация:

Човешката мисъл е ограничена -

тя трудно ще вниква в Съвършеното.

С финален акорд:

Прости ми! Прости ми, че така ти пиша,

но аз съм от твоите разумни твари

и вярвам във тебе - първичната, вечна,

логична енергия,

със име - Космически Разум!

 

Това са миговете на озарение.

Същите, както в най-земните вечери, преживени в детството край железния път и по безкрайното добруджанско шосе.