/ Размисли върху поетичната книга на Надежда Радева „Любовта, от която съм бягала“/
Поглеждам още веднъж към тази малка на вид книжка – та тя блести отвсякъде – и от прецизно подбраните стихове от трите поредни стихосбирки: „Непрестанно“, „Лично“ и „Игра на писма“, и от прелестните любовни стихове в новия поетичен цикъл, дал има на новата книга „Любовта, от която съм бягала“, и от цялостното художествено оформление на книгата с изисканите лилаво-бели корици, на чиито фон се откроява нежното листенце в розово... От цялата книга струи прецизност, искреност и много любов – любов, от която поетесата е бягала... Но след като затворя и последната страница, дълго се питам – дали това не е любовта, към която нейната героиня е тичала?...
Ще си позволя да използвам един необичаен, по-фриволен, така да се каже, подход към четирите основни части на книгата, за които авторката, за да подскаже антологичния жанр на творбата си, е предпочела заглавията на поетичните книги, от които са подбрани стихотворенията – „Непрестанно“, „Лично“ и „Игра на писма“. Малко ме изненада фактът, че младата авторка твърде рано, според мен, е решила да събере в една книга най-доброто от издадените вече свои книги и към него да прибави някои от новите си лирични изповеди, включени в четвъртата част на книгата „Любовта, от която съм бягала“.
Нямам намерение да правя какъвто и да е анализ, подробен или бегъл, на събраните в новата книга на Надежда Радева поетични творби. Ще се опитам обаче да открия основното послание, което поетесата отправя към читателя във всяка една от четирите части на книгата. Това послание, по моему, се съдържа в една поетична фраза, която определям като поанта, заради краткия и точен израз на художествената идея.
За първата част, в която са включени 15 от публикуваните около 40 стихотворения в дебютната книга на Надежда Радева, избрах откъс от „Непрестанно“. Тази творба не случайно е дала име на цяла книга.
Непрестанно се боря, / непрестанно умирам
.....................
Непрестанно, защото / н е п р е с т а н н о т о е / утеха в живота ми.
Основното в характера на лирическата героиня е нейната виталност – тя ту прозвучава, ту замира като струна, ту като вятър се блъска „във лицата човешки“, без да се плаши от преградите... Нейната страст да опознае реалния свят е съчетана, по думите на Крум Гергицов, основният рецензент на книгата, с „непрестанна трескавост на мисълта“, с „непрестанна болка или радост за човека“.
Във втората част на книгата са подбрани 17 от публикуваните за първи път през 2001 г. поетични творби, а после преиздадени през 2004 г. в стихосбирката „Лично“. Поетичната фраза, която, според мен, носи основното послание на авторката, е
„Ще бъда истински свободна / когато се родя отново.“
Точно тези стихове бих поставила като мото на втората част от книгата, което, незнайно защо, тук липсва, за разлика от другите три части. Мисля,че познавам добре поезията на Надежда Радева и според мен няма други стихове, които да звучат толкова „лично“, защото, пак по думите на Крум Гергицов, те са „израз на една отприщена душа, ...водеща диалог с този живот“, в който лирическата героиня се чувства ту ограбена, ту благодарна за сполетялата я амнезия, ту щастлива, озарена от най-земната, прекрасна и неповторима за нея звезда, радваща очите й /“Звезда – на дъщеря ми“/, ту изпепелена от болката, че „младостта ми вълци изяждат“ /“На себе си“/.
Може би късно ще зная, че била съм щастлива,
че битът ми не е бил режисиран
и в неудобния свят съм живяла комфортно.
Може би късно ще си припомням
с мъдростта на събраното вчера,
Че пулсът ми любов е отмервал.
Може би ще забравя страшното,
но склероза днес не ме гони –
страдам. По малко се роня,
младостта ми вълци изяждат!
И не смея да мисля за после,
след пира кой ще събира костите
и защо с вярата зрее заблуда,
че след нас нещо остава. Лудост е.
За поетичните творби в стихосбирката „Игра на писма“, от която тук са подбрани само няколко, вече съм писала в рецензията си, публикувана по-късно както в книгата ми „Аналекта“, така и в края на настоящата „Любовта, от която съм бягала“. Ето защо ще се огранича да посоча само ония стихове, които, според мен, съдържат основното нравствено послание на авторката:
Думите сякаш нямат начало, имат безкрай.
............................
Много са думите, / дълго писмото.
Ще ги изреждам, / а ти ги чети.
Още те моля за отговор кратък:
Само ОБИЧАМ ТЕ / тъй ми пиши.
Четвъртата част от новата книга на Надежда Радева съдържа стихове, които тя е писала в периода 2005-2008 г. Това са интимни изповеди, в които ключовите думи са ЛЮБОВ, ОБИЧАМ, СРЕЩА... Естествено, че творбата, която определя основното звучене на този поетичен цикъл от 17 стихотворения, е „Любовта, от която съм бягала“. Препрочитах тези стихове, които, без съмнение, показват в най-голяма степен творческото израстване на авторката и се питам дали не биха претърпели следната поетична перифраза:
„Много скоро ще бъда при теб – любовта, КЪМ КОЯТО СЪМ ТИЧАЛА.“
Подбрала съм по няколко стиха от четири стихотворения и искам отново да ги произнеса със своя вътрешен глас, за да се уверя, че съм права.
Знам – разстоянията са неизбежни,
но не ме тревожат.
Ще бъда дъх, флуид, крило на птица,
песен, чат и звуци...
и сто години миг ще минат
за теб / ЗАЩОТО / те обичам
.................................................. / „Ако повярваш“/
Бих поживяла още миг от този сън,
Ако ще знам, че с мен ще се събудиш.
.................
Не бих си тръгнала и през деня,
Наново бих се влюбила... /“Условно“/
...................................................
Ще се връщам, ще тръгвам, / и това ми остава –
да напиша там, горе, заветните думи,
По дъгата да ги надраскам със устни –
ЛЮБОВ, не бих те напуснала! /“Няма път“/
.......................................................
Не любов! / На живот и на смърт / ураган е преминал!
..................
Ако в църква отидеш, / не забождай свещица
на онзи олтар – / не е жива, ни мъртва –
Любовта е стихия, / сред която не можеш
да си оцелял. /“Стихията любов“/
Макар че за лирическата героиня на Надежда Радева любовта е всичко – трепет, мечта, живот, трябва все пак да призная, че тя дълго и съзнателно е бягала от нея, защото е била преследвана от чужди внушения, че „щастието е недостижима категория“, че „мечтите са суета“, че „е срамно да бъдеш влюбен... а порочно – да си от обич пиян.“
Каквито и противоречиви твърдения да защитавам, каквито и постулати да приема, колкото и да споря, едно нещо не мога да отрека – лирическата героиня на Надежда Радева бавно и мъчително се откъсва от влиянието на тълпата и извървява своя път към любовта, която разорава душата й и я променя до неузнаваемост.
Нека говорят!
.......................
Много скоро... / На колене / даже да бъда / пред теб, МОЯ ЛЮБОВ,
Ще се събудя / най-после друга! / И щастлива ... до гроб!
1 юни 2009 г.
Александрина Шаханова