Владимир Луков, „Мястото, откъдето започва безкраят”, изд. „Пропелер”, 2012

 

Владо, почти цяла зима отлежа твоята проза „Мястото, откъдето започва безкраят”, докато се хвана да разгърна корицата. Сигурно и по твоите рафтове чакат реда си десетки книги. Моментът да разтвориш първата страница е като среща с близък човек, който внезапно се обажда след дълго отсъствие. Щом уловя това усещане, знам, че е дошло времето да чета.

 

Вече се задава пролетта на 2013 г. и аз наскоро свърших книгата ти, макар безкраят да няма свършване. Но щом има място, откъдето да започва безкраят, и то е някъде в главите ни, може би главите на Слънчевия човек в нас, би трябвало да има и предели, през които да прескача и да продължава все нататък и нататък... А ти си отредил цяла поредица да тръгне с този първи том, продължавай смело и откровено-завоалирано из вътрешните си пътища.

 

Началото на книгата с философската усложненост на китайските тетрадки ми идва „връз баира” за такава земно-неземна проза. Но всеки автор меси тестото на мисълта, сюжета, стила и откритията на езика със свои си тайни треви и подправки, за да добият неговия дъх. А прозата ти носи дъха на легенда, сънувана загадка, нещо било и небивало, светла утринна картина или забулена в мараня представа. Успял си в най-важното – имаш разказ, който тегли читателя напред. Не типичен, класически разказ, а вътрешно заплетен, стъпаловиден, който ту се изяснява, ту още повече навлиза в мъглявините на съзнанието с всяко ново стъпало...

 

Това разказване при теб минава през сложни представи, споменно-миражни образи и усещания, през тръпнещи картини на гори, ливади, скрити глигански пътечки, просветлени или мрачни места, градски и таванни пейзажи с техните звуци и миризми, с малкия и широк свят на усещанията. Представите на героя извайват реалността, виждат отвъд видимото, съпровождат крачките на привличането... Въображаемото става по-истинско от предметното, предугажда го, върви с неговите стъпки, сякаш го ражда от собствената си глава – главата на Зевс...

 

Ти си одухотворил творческия процес в съзнанието на момчето, преплел си слънчевите знаци с веществените и си създал нова реалност – нещо като Млечния път на фантазното.

 

Колко много герои със светли очи, през които гледа душата... Като преродени един в друг. Някои идват, когато ги повикаш, други се явяват, щом е дошло време да прозреш нещо. И над всички е Слънцето – загадката и разгадката на съновидението. Ти си яхнал сноп лъчи и с тях пътуваш във времето...

 

Много харесвам поезията ти, с метафоричността и чистите й тонове. Затова имах любопитството да те видя и в прозата. Потънах в нея. Необичайна е. Умееш със словото си да създаваш атмосфера, да обгърнеш читателя с духовни прозрения и природна омая, да го водиш из невиждани места и странни преживелици. В пейзажните картини си поет на сетивата, а към поета като притуриш художника и мислителя, книгата ти се превръща в пратка от Миража!

 

Една приятелска забележка – нуждаеш се от коректор. Ръмят печатни и правописни грешки, дори някои имена се появяват на една страница в няколко варианта. Занапред в прозата си трябва да се довериш на опитен коректор, да изпощи овчия кожух на творението, че да не се почесва читателят.

 

 Из книгата на Диана Димих  "Мерак за хубаво", София, 12 март 2013 г.,

https://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/310-diana-dimih