За стихосбирката на Владимир Луков, „Човекът с протези”, авторско издание, 1992 г. може да се каже с увереност, че светлината пронизва почти всички стихотворения на поета, който бавно, но неотклонно е изкачвал върховете на Парнас, дълго премисляйки и носейки в себе си всяко свое творение.

Подобно на Гьоте и той е устремен все към Слънцето, все към небесната светлина.

В много стихотворения на Владимир Луков образът на светлината намира израз в оригинални словосъчетания, свидетелстващи за богатото му светоусещане, например: и ти човеко източник на светлина си; спектърът лъчист на светлината; улов слънчев; Слънце във очите му сияе; лумва светлина, която; снегът със белотата си увлича; простора ясен; слънчеви вихри; като лъч, разнищен от росата; утринно Слънце; пожарите на слънчевия залез; лавина огнена; светлата омая; на Слънцето лъчите; ярките звезди на небосвода и др. п.

Не е трудно да се забележи, че централен герой в мъдрата и светла поезия на Луков е Слънцето, обикновено и неслучайно изписвано с главна буква. То има символно значение и е любим образ в различни метафори.

Слънцето е близък приятел и същевременно недосегаема мечта. В първите два куплета на стихотворението „Черешата” виждаме плетеница на „слънчеви” метафори:

 

Слънчеви вихри и пчелно жужене

заплитат и вдигат в Небето цъфтежа...

Птици отмерват пулса планетен.

Звъни синевата дълбоко и свежо.

 

Слънцето бузи издува доволно,

глътнало всичките облаци бели

и вижда как Времето вече опложда

и моята бухнала цветна къделя...

 

Естествено, че светлината е възможна само на фона на своето отрицание – тъмнината, мракът. Поетът се бои от този фон, той се бори срещу тъмните сили на злото, за да възтържествува Слънцето на радостта и свободата.

В „Изкуство – 1976” (трябва да отбележим това щастливо хрумване да маркира до заглавието на стихотворението след тире годината на неговото раждане), едно от най-силните стихотворения против времеядството и празния живот, прахосван за пиянски оргии и низки страсти, поетът заключава:

 

Гледат ни тъмни прозорците, гледат ни...

Блъскат се прилепи в тях и умират.

Сякаш душите ни, слепи за светлото,

в тъмното своята участ ще видят!

 

Получил двойно висше образование със специалности география и философия, които щастливо се допълват в дълбоките наблюдения върху живота на Земята и в тяхното философско осмисляне, Владимир Луков създава високо поетични и проникновени стихове, които ни вълнуват и ни карат да размишляваме за смисъла на живота и за висшите духовни ценности, които са около нас и в самите нас.

Не са малко стихотворенията, които читателят желае да препрочита, за да се издига до слънчеви висоти и да се любува на изумителни картини.

В уж прозаичната тема „Гардеробът” поетът сравнява старите дрехи с мислите на вече не старият лиричен герой:

 

Приличат дрехите на мисли,

забравени, недоизносени...

Но имат място в младостта ми!

 

Словото на поета пари „лявата гръд” , защото думите са образи и чувства, защото са пълни със заряд от спомени и асоциации, защото именно чрез тях възприемаме видимия и невидим свят.

Стихотворението „Човекът и думите – 1981” е особено вълнуващо, понеже много образно разкрива жаравата на думите, от които се поражда поетичната магия. Поетът идва убедително до заключителните стихове:

 

... В арената на думите е страшно –

воюват те под лявата ми гръд

и в своето безсмъртие нещастно

играят в мене на живот и смърт!

 

Радостно е, че с първата стихосбирка Владимир Луков пръска обилна светлина и прави един успешен дебют. Не е важно в каква възраст е издадена стихосбирката – в нея всъщност са включени стихотворения, писани преди двадесет и повече години. В изкуството е ценно само качеството, само това, което поражда дълбоки мисли и чувства и ни въздейства неотразимо.

На поета можем да пожелаем все така да бъде верен на себе си, все така да не бърза – като посяга към перото само тогава, когато не може да не твори; като създава истински и неповторими стихове, с които би ни се искало често да общуваме.

***

Рецензия на филолога и литературен критик доц. Константин Г. Попов – Софийски университет „Св. Климент Охридски” – за книгата на Вл. Луков „Човекът с протези”, 1992 г.