На 21 октомври преди 77 години се е родил Здравко Недков един от най-стойностните критици на 70-те и 80-те години. Той почина преди пет години от недоимък и вярност към себе си.

Недоимъкът е липса на работа и ниска пенсия, а верността към себе си – отказът да прави компромиси с професионалната си съвест.

През 1992 г. по случай петдесетгодишнината му във в. Зора от 20 октомври поместих интервю с него и кратка бележка, която помествам по-долу, придружена от фрагмент от статията му „Профетическата професия” от книгата му „Нека времето говори” от 2008 г.

Човек трябва да е прочел поне няколко текста на Здравко Недков и да го е виждал поне веднъж, за да се изуми от суровата нежност, която излъчват те и от мрачната навъсеност на мургавото му лице.

Природата сякаш е скрила нежността под таралежови бодли и слава богу, защото само така тя е могла да остане детински чиста.

Здравко Недков – това е свръхчувствителна материя непохватно скрита под навъсени вежди и сопнат нрав.

Някога в годините на нашата младост, когато усетих това противоречие, ми се стори идеалния подарък на природата за един критик. Така тя опразва пространството около него от прекупвачи и изкусители, за да го освободи за неколцина приятели, сред които най-пръв, струва ми се, е Илия Богданов, един благ човек и благ разказвач, който му остана верен и досега.

Тънките сетива на свръхчувствителната материя не можеха обаче да се задоволят само с критиката. И един ден (вътрешно отдавна готов) четох в "Пламък" проза от Здравко Недков. Всъщност това беше нещо особено – безискусно, искрено, наивистично спомняне на вътрешната биография. По-късно излезе и книга – "Последният свидетел". Някои критици нарекоха тая книга споменна, други – проза. Каква наивност!

"Последният свидетел", писана вероятно преди 1985 г. (т.е преди Горбачов) и появила се преди 1989 (тоест преди СДС) е поглед към живота отдолу, откъм освободената му от идеологеми екзистенциалност и в този смисъл тя е една от първите в най-съвременната ни литература, която тепърва ще доказва профетическата си мисия.

В тази книга всичко е подложено на проверка не в името на, а от името на личността.

Затова максимите, които извежда тая книга, имат вкуса на първоздание.

Това е книга за опитомяване на детето и за подивяването на възрастния.

Критик и своеобразен белетрист, Здравко Недков е еднакво строг към собствените и към чуждите текстове. Израз на тая строгост са както винаги премерените му оценки; така и малобройността на собствените му публикации. Не очаквам в следващите години те да станат по-обилни. Но съм сигурен, че стават все по-съкровени.

„Безразличието на държавата към всичко достига своята кулминация в отношението й към културата. От библейски пророк, който громи неправдите на света, поетът се превръща в най-окаяната жертва на световните търговци. Плачеше Йордан Радичков по телевизията от унижение и отчаяние, плачат възрастни артисти, изпаднали в неописуема беда. Може да се каже, че писателят днес е мъченик (какъвто винаги е бил), на който са отнели социалните, историческите и творческите основи на това мъченичество./.../ Един бръснар в треторазредна бръснарница, подстригвайки те за пет минути ти взема три лева. Същото е с обущаря, шивача, бояджията... Тези хора знаят мястото си на социалната стълбица и съответно какво трябва да бъде поведението им в обществото. Единственото, което писателят знае сега е, че няма да получи никакво възнаграждение за своя труд. Дори ще му поискат да си плати за издаването на книгата....”

 https://svobodenpisatel.org/…/2013-01-09-…/1004-simeon-yanev