Институт "Сервантес" и издателство "ПЛАМАР" Ви канят на среща с испанския баски писател Ибан Салдуа, който ще бъде в София за представяне на своята книга "Сякаш всичко това се е случило", преведена на български език, на 9 ноември в 19 ч., в книжарницата на НБУ в центъра, на ъгъла на ул. „Раковски” и бул. „Васил Левски”.

Ибан Салдуа /1966/ е испански баски писател, завършил география и история в Университета в Страната на баските, където преподава икономическа история.
Изявява се главно в областта на разказа, автор е на романи и есета, литературна и музикална критика, произведения за деца и юноши. Превеждан е на няколко езика.

Първа негова книга на български е сборникът „Сякаш всичко това се е случило”/ Изд.ПЛАМАР/, събрал разкази, писани в продължение на 20 години.
„Всъщност онова, което ни показва Салдуа, е нещо, което малцина автори са способни да постигнат” – пише неговата сънародница Едурне Портела. – „Благодарение на своето богато литературно въображение Салдуа показва плътността на историческото време, в което живее, т.е. той ни превежда през мътното настояще на онези години, преживяванията на ежедневието, емоционалния свят на едно общество, до което получаваме достъп благодарение на различните гласове, в които той се превъплъщава във всеки разказ. Богатството на неговото въображение при изправянето пред толкова сложна тема – като той го прави, настоявам, не от дистанцията на времето, а по време на периода на насилието – успява дори да ни озадачи, в добрия смисъл, защото внася смут в душите ни, а следователно и ни кара да мислим.”
Ибан Салдуа ще бъде в София за представяне на своята книга на български език на 9 ноември в 19 ч., в книжарницата на НБУ в центъра, на ъгъла на ул. „Раковски” и бул. „Васил Левски”.

***

ПОЛИЦАЯТ

(Разказ от книгата на Ибан Салдуа)

Истината е, че и аз самият, поне първите дни, не забелязах в него нищо странно. Може би това, че неговото лице ми се видя познато, понеже беше пределно обикновено. Той се включи късно, четири-пет седмици след началото на учебната година - вече бяхме направили първата си курсова вечеря. Не малка част се познавахме от преди, от първото ниво. Така или иначе, не мисля че това учуди някого, защото е доста обичайно хора да се записват извън срока, особено в последно време – на мнозина изведнъж им хрумва да се разбързат по въпросите на езиковата подготовка. При Мариано изглежда просто е било преминаване в друга смяна, от следобедна в сутрешна; така поне ни каза той и тогава нямахме причина да не му повярваме.

Случи се в края на октомври. Времето беше лошо и умирахме от студ в онази зала, докато разгадавахме тайните на съгласуването и на подчинителното наклонение. Нашето еускалтеги, което от година на година получаваше все по-малко официална подкрепа, нямаше достатъчно пари да покрие сметките за отопление, затова и го включваха само следобед, най-много за по два часа, макар Енергийната служба на Баското правителство да препоръчваше най-малко шест за нашата термична зона. Школата се намира в помещение, което не заслужава да бъде наречено дори гараж. Самоотверженият труд на поколения ученици и преподаватели е покрил стените му с ярки цветове, лозунги в защита на баския език от времето на Прехода и стенописи в стил наив, но влагата е взела връх и някои ъгли вече са целите в плесен; крайният резултат е мърляв и донякъде зловещ.

Ние сме четиринайсет души в клас, петнайсет с Мариано, а двайсет и четири в случай, че дойде инспекторът от Баското правителство, благодарение на извънредните „ученици”, които при нужда школата набира за кратко в близките барове – въпросът със субсидирането не е шега работа, както ни напомнят учителите от време на време. Прекарваме в учене четири дълги часа дневно, от осем сутринта до дванайсет на обед. Към десет правим почивка и почти винаги отиваме да пием кафе в отсрещния бар, където, щом пристъпим прага, пускат единствения си диск на Бенито Лерчунди, дар от Работническата каса. Обстановката в клас е много спокойна, както и ритъмът на обучение – нашата учителка, Менчу, не бърза за никъде, а няма и кой знае какво въображение. Обикновено следва една и съща схема: първия час, четене и правопис; втория, спрежения и упражнения; третия, разговор и четвъртия, граматика, съчинение, диктовка и въпроси. Около четирийсет годишна е, има псевдо хипарско минало и е учила баска филология до половината. Преподава почти с безразличие, методично, сякаш нас ни няма там, сякаш сме същите онези ученици от преди шестнайсет години, когато тя е започнала да работи в школата. Примерите и упражненията поне изглеждат или направо са си от онова време: “Oso ondo jokatu ez zuen arren, Satrustegik sartu zuen irabazteko behar zuten gola”, “Kepak esan duenez, Euskaldunako langileek greba egiten jarraituko dute”, Ez Andaluzian bakarrik, Estatu osoan ari da zabaltzen langabezia”, “Itoizen kontzertu batean ezagutu genuen elκar”,*
* „Макар да не игра много добре, Сатрустеги беше този, който вкара нужният им за победата гол.”
„По думите на Кепа, работниците от Еускалдуна ще продължат стачката.”
„Стачката се разпростира, вече не само в Андалусия, но и в цялата страна.”
„Запознахме се на концерта на Итойс.”
и т.н., и т.н. Обаче Менчу с удоволствие се занимава с други дейности, като продаване на билети за разни лотарии, лепене на рекламни афиши на школата по баски или поднасяне на тало с наденица на пролетния панаир. Само в тези случаи съм я виждал засмяна и щастлива.

Но това е друга история. Говорех за Мариано. И казвах, че не съм забелязал в него нищо по-различно от другите. Висок, около трийсет годишен, малко шкембелия, с разсеян вид, единственият му отличителен белег бяха дълбоките сини очи. Каза ни само че е учил икономика и - разбира се – е държавен служител в Баското правителство. Нищо необикновено за този град. Макар, когато той пристигна, неговият баски да беше по-елементарен от нашия - което не означаваше кой знае какво – Мариано веднага влезе в ритъма на Менчу, не особено бърз, честно казано. Беше много мълчалив и говореше само, когато му зададяха въпрос, ужасно трудно му беше да каже нещо по собствена инициатива. Това веднага си проличава в езикова школа, кой е мълчалив и кой досадник, благодарение на проклетите упражнения по разговор. Наистина темите за обсъждане не са вълнуващи: как ще се представят баските отбори през този сезон, традиционната импровизация в стихове в днешно време, абортите, хомосексуалността, пак импровизацията в стихове…; предложени заглавия, които се повтарят курс след курс. С всяка изминала година, разбира се, разполагаме с повече средства за разговор по темите, и слава богу, но в крайна сметка всеки знае какво мисли човекът до него за амнистията или за Европейската общност и е скучновато. Въпреки всичко, винаги се намира някой ентусиаст, готов да подклади и най-изчерпаната тема, някой професионалист на споровете, който със сръчността на софист защитава тази година една позиция, а на следващата е в състояние да поддържа точно обратната. Във всеки случай Мариано не беше от тях и по време на дебатите обикновено мълчеше и постоянно си водеше записки в розовата си тетрадка.

Микел, тъкмо обратното, е от породата на разговорчивите и на досадните майтапчии. С огромни бакенбарди, винаги облечен с морав пуловер целия в дупки, постоянно с готова шега или закачка на уста, той сякаш получаваше хонорар от школата, за да играе ролята на пламенен полемист. Микел е непокорен и членува в три-четири неправителствени организации. За съжаление обаче изобилното му глаголстване не се ограничава с теми като военната служба, отказа от нея по морални съображения или доброволчеството – той разбира от всичко - както от баскетбол, така и от астрономия или от глобализацията на икономиката, и винаги е готов да се противопостави на мнението на другите. Както е добре известно, бъдещите еускалдунбери се делят на две ясно разграничени групи: от една страна онези, които, засрамени от своето все още неправилно боравене с езика, едва се осмеляват да изломотят по някоя дума, а от друга тези, които, също като Микел, без да изпитват и най-малко неудобство, изтърсват всичко минало им през ума, без да са овладели достатъчно добре родния език. Търпя Микел още от първи курс и, макар на момичетата той общо взето да им се вижда симпатичен – така и няма да разбера защо –, аз нито съм общувал много с него, нито имам такова намерение. На вечерите, например, не е препоръчително да се сяда до него, защото със сигурност в някой момент съседът му ще се окаже окъпан с чаша вода, или нещо по-лошо, нападнат с хлебни топчета или, ако е пушач, изненадан от пиратка, гръмнала под носа му при запалване на цигара. Неведнъж съм имал желание да го попитам с какво тези толкова забавни шеги допринасят за борбата срещу системата или за братството между подтиснатите народи, но в крайна сметка така и не съм го направил, може би защото се опасявам, че следващата закачка, диалектическа или не, ще бъде с мен.

Микел пръв научи – не би и могло да бъде другояче -, че Мариано е полицай; как го бе научил си остава загадка. Може би го беше видял на някоя от ония манифестации, в които участва, или на пост пред официална сграда, а може и просто някой да му е казал; всъщност, това е без значение. Струва ми се, че не направи нищо конкретно през първите дни, но помня, че започна открито да го игнорира, и се стремеше онзи да остане сам, когато отивахме в бара. Тогава не му придадох кой знае какво значение, още повече, че, както казах, Мариано не беше особено общителен – сядаше в някой ъгъл и пиеше на малки глътки кафето си с мляко, със същото спокойствие, с което прелистваше спортните страници на Ел Корео. Нечувано беше обаче да не станеш обект на Микеловите остроумия поне веднъж седмично, а на Мариано вече повече от петнайсет дни те му бяха спестени. Последваха погледите, онези погледи, които разсичаха въздуха, щом онзи отвореше уста. Малко по-късно дойдоха пришепванията и все по-откритите прояви на неуважение. Случи се когато взехме да осъзнаваме омразата на Микел към Мариано. Беше понеделник, Менчу имаше по-малко желание за работа от обикновено и ни каза да говорим за каквото си поискаме. Микел не се поколеба нито за миг – ролята на репресивните сили в Страната на баските. Класика, помислих си аз, макар че не се бяхме връщали към въпроса от трети курс. Мненията, които постепенно се изрекоха се оказаха обичайните, и критични, разбира се. При все това имахме възможност да установим, че разказите на някои от нас за побоища и изхвърляне на хора от барове са се умножили в сравнение с времената на Националната полиция – а следователно, се стигна и до заключението, че всички полицаи са еднакви, или поне, много подобни, че кучетата винаги ще си останат кучета… - обсъждането не привлече особено вниманието ми, с изключение на употребата на някой и друг синтетичен глагол. Същото беше и отношението на Мариано, който изрече единствено кратък коментар с умерено радикален тон и без прекалено много граматически грешки. Последната дума бе, както обикновено, на Микел –беше почти дошло време за кафето – и той се обърна към Мариано. Със злорада усмивка на уста той го упрекна в лицемерие и го попита дали в полицейската академия са го научили да лъже така, както ги учат и да се вмъкват в редовете на протестиращите с тениски на Негу Горияк.

Някои, като мен, не можаха веднага да разберат, защото баският на Микел не предоставяше чак такива възможности, а и защото той винаги изказваше нещата така, претупвайки ги накрая; бъркотията, обаче, която настана, бе повече от показателна. Лицето на Мариано беше по-червено и от домат и си личеше, че не знае къде да се дене; някои гласове се надигаха и вече крещяха „Ама че мръсник!” и ”Да се маха!”. Менчу, след кратко слисване, реши да ни пусне по-рано в междучасие. Изхвърчахме от стаята като куршуми: Мариано към тоалетната, Менчу в посока канцеларията, а останалите към бара, да изслушаме за сетен път плочата на Бенито Лерчунди.
Сервитьорът поднесе повече бирички от всякога, момчетата и момичетата седнахме едва ли не за първи път заедно и, пак за първи път, не говорихме за футбол, за изпитите или за филми. Първото заключение, до което стигнахме, беше ясно и изцяло споделено – всички отдавна подозирали нещо, „Служител… да, бе!”, че даже и аз, да не би да остана по-назад. Наистина на някого му хрумна, че освен полицай, той може и да е от черните орли, или дори от специалните, но след десетина минути обсъждане ние се отказахме от хипотезата, че принадлежи към някаква специална част: „Ама не му ли видяхте биреното шкембе? Тоя няма начин да е от черните”; „Така си е – те обикновено са едни мъжища, двуметрови, че и нагоре. Веднъж, като се разхождах около Парламента…”, и пр., и пр. За Микел, разбира се, всичко беше много ясно – трябваше да се свика събрание за изхвърляне на този натрапник. В този момент аз се опитах да кажа нещо, но вече ставаше късно и ние се върнахме в школата.

Класната стая беше все още празна – Мариано си стоеше все така в тоалетната, вероятно заключен, а Менчу – на заседание с преподавателите. Всичко това малко интересуваше Микел: „Тая работа трябва да я разрешим ние помежду си. Тоя да не влиза тук, докато не вземем някакво решение.” Затворихме вратата на класната стая и почнахме да обсъждаме. Веднага стана ясно, че се разделяме на три лагера – едните, които, подкрепяйки Микел, бяха за изхвърлянето на Мариано от школата; другите, които, като мен, не смятаха, че трябва да се вземат толкова радикални мерки; и третите, които нищичко не казваха. Първите бяха, разбира се, мнозинство, а освен това говореха по-високо. Микел умело се отдръпна от ръководната роля и остави на курсистите тип Национално освободително движение на баските тежестта в спора: „Не можем да приемем такова нещо, могат да използват всичко, което си говорим тук”; „Това куче ще прави мили очи, докато спрягаме подчинителното наклонение на глагола уча, обаче на някоя манифестация хич няма да се церемони с нас, да сме наясно”; „Затова никога не идваше той да лепим афиши, свиня такава”, „Кой би помислил, при тая негова физиономия, че и той е измъчвал…”.

Аз не бях съгласен. „Но, защо да го изхвърляме? – казах -. И на мен не ми хареса да имаме полицай в час, обаче, нали и той има право да учи баски? Все ще е по-добре от някой, който не знае, не е ли така…” Марта и Мария, две служителки от Сан Себастиан, застанаха на моя страна, но плахо. Повечето хора гледаха в тавана, или в отрязъка парк, който се виждаше през прозорчето. „Не ставайте глупави – казваше ни Айнцане, която всяка година ходеше на бригада в Куба -, полицаите не са хора, на които да се довериш. Приличате на някое от ония наивни семейства в американските сапунки…”. Тогава промених стратегията: „Не мога да разбера, Микел, как антимилитарист като теб заема толкова сурова и нетолерантна позиция. Живей и остави и другите да живеят…”. „Никакви такива – отговори ми той, - Баската полиция е още едно образувание на рака на милитаризма, както ти добре знаеш. Да си ходи в някоя официална школа или да учи он лайн, у тях си, ако наистина обича баския език, но да не идва в народна школа като нашата. Стигат ни униформите, дето ги гледаме всеки ден по улиците…” Ръкопляскане. Аз пак се опитах: „Ако го изолираме ще стане по-лошо, не мислите ли? Те ще изгубят всякакъв контакт с обществото, и ще се превърнат просто в репресивна машина готова на всичко, като онези от Жандармерията, затворени в казармите, заедно със семействата си. Тук, поне…”. Подигравателните викове и смехът не ме оставиха да продължа. „Я, мълчи!” „Изобщо нямаш представа ти”. Усилията ми се бяха оказали напразни и, останал без подкрепа, реших да се откажа. Едно от момичетата от Сан Себастиан изрече фраза в защита на моите аргументи, но нищо не постигна пред риториката и изблиците в полза на изхвърлянето.

От този момент нататък събранието все повече заприличваше на обичайните ни дебати в клас и беше добило почти нереална окраска. Седяхме там привържениците на една и на друга позиция, стремейки се да изразим понякога на баски мнението си, а мълчаливото мнозинство не смееше да каже и гък, все едно представяхме пред неподвижна публика хиляди пъти репетирано произведение. Липсваше само Менчу на дъската, да отбелязва и подчертава с цветни тебешири основните идеи, възникнали по време на дебатите и да записва в един ъгъл допусканите от нас грешки. Много добре знаех как завършват тези дискусии – с диалектическа победа на Микел. „Защото, освен това, той ни излъга. Не ни ли каза, неведнъж, какво наистина мислел за полицията? Той е измамник!” В класа вече цареше хаос. „Казвам да!”, „Казвам не!, „Кучетата вън!”. „Ами ако отнемат помощта на школата?” „Тук няма демокрация!”. „На мен ми е все тая.” „Няма да посмеят…” „Да гласуваме”. „Ако тоя полицай остане тук, аз отивам другаде.” „Да гласуваме.” „Слушай, ние легитимни ли сме за вземане на такова решение?” „Майната му”. И т.н. и т.н.

В крайна сметка решихме да преминем към гласуване. Наложи се да изтърпим още едно кратко обсъждане, защото едни искаха да гласуват с вдигната ръка, а други предпочитаха тайното гласуване, така че трябваше да минем през гласуване, за да го решим. По-късно Менчу поиска разрешение да влезе, но Микел твърдо й заяви, че първо трябвало да приключим събранието и ни трябвало малко време за да вземем демократично и народно решение, което, естествено, школата по баски език трябва да уважи. Накрая гласувахме с бюлетини: шест гласа за изхвърлянето на Мариано, три против и петима въздържали се.

С победоносна усмивка на уста Микел отвори вратата на Менчу и тържествено й съобщи резултата от нашето съвещание; Менчу дори не успя да влезе в стаята, не й достигна и време за да се върне в канцеларията на школата. Следващата стъпка беше да извадим Мариано от тоалетната и да му съобщим решението на гласа народен; всъщност аз не вярвах, че Микел ще се реши чак на това, но той се отправи решително натам, а ние, останалите, го последвахме. Скупчихме се пред вратите на двете кабинки, които бяха затворени, в очакване полицаят да излезе. Микел нямаше да му позволи дори да стъпи отново в класната стая – беше взел от чина му тетрадката и всичките останали негови принадлежности; за миг помислих, че има намерение да му ги хвърли в лицето. Изчакахме близо пет минути; признавам, че бях любопитен да разбера как ще приключи историята, каква ще бъде реакцията на полицая. Той обаче все така не излизаше. Отегчен от висенето, Микел реши, че трябва да го измъкне оттам и задумка по вратата на четири-пет пъти. „Диария ли ни погна, какво? Май стига вече, а?” Отговор не се получи. Накрая някой отвори вратата и ние установихме, че кабинката е празна. Както изглежда Мариано си беше тръгнал, докато сме били на събрание, а може би и още когато сме били в бара. По лицата на почти всички събрани там се изписа разочарование. Дори не получихме удовлетворението лично да съобщим на заинтересования демократично взетото решение.

Нищо повече не се чу в школата за Мариано; той дори не дойде да прибере розовата си тетрадка, облепена отвътре със снимки на Ким Бейсинджър, и никого не утеши възможността да хвърли едно око в написаното там – бяха просто бележки по учебния материал. Нямаше никакви оплаквания, нито фашисткият печат откликна на случилото се. Поне школата не изгуби субсидията, която получаваше, и въпреки че нашата учителка се показа твърде нервна в дните непосредствено след събитието, няколко седмици по-късно всичко си беше както преди. Между нас с Микел нямаше и следа от враждебност, както и между останалите курсисти, макар при случай да взимат на подбив някои от нас като ги наричат „мекушави”, „самаряни” и други подобни. Но обединеният народ бе победил и този път и реката потече пак в коритото си.
Аз обаче видях отново Мариано, преди две дена, случайно. Действително, не го очаквах, защото той беше изчезнал, сякаш потънал вдън земя, а аз не бях имал нито време, нито случай да се върна към въпроса. Случи се точно в Аркауте, в полицейската академия, където трябваше да ръководя тренировка. Видях го да минава през входа към главния двор, и съм сигурен, че се смрази, виждайки ме в униформа, но това нито за миг не накърни военната му стойка и той ме поздрави по устав, без никакво колебание. Застана мирно пред мен и ми каза: „Вие го поемате, нали?” Усмивката ми бе по-изразителна от всяка дума, която бих могъл да произнеса. Всичко беше под контрол, знаехме кой е Микел, къде живее и нямаше да мине много време преди да получи посещение от нас. Когато той тръгна, малко остана да добавя „Спокойно”, за да го насърча, но не се оказа нужно. Бяхме се разбрали чудесно. Видях го да се отдалечава със сигурна крачка. Денят беше много хубав, лъчезарен. Сигурен бях, че за Мариано, от преди няколко мига, той беше още по-хубав.

Превела: Мария Пачкова

https://svobodenpisatel.org/index.php/2013-01-09-18-57-10/1147-2022-04-26-06-37-36