Критика
ДИАНА ДИМИХ
ВЪРНЕТЕ ВЪЗДУХА
За стихосбирката
„Безвъздушно” от Ирина Александрова
Магистралите
са най-натоварени, защото са леснодостъпни (нали равното всякога привлича
посредствеността). За радост на откривателите, поезията на Ирина Александрова
препуска по други пътища, изровени и обиколни, без много наплив, но затова пък
ни извежда до потайни, неочаквани кътчета. И докато извървим грапавите й, върли
пътеки, надникваме и в себе си по-надълбоко.
„Безвъздушно”
е седмата поетична книга на авторката и заедно с романа и повестта творбите й
стават девет. Но не в бройката е зрелостта, а в проникващия поглед, който
изследва от странни ъгли инак познатия пейзаж. Панелна снимка, набъкана с
боклуци, стрес, изстрели и убийствена сивота – това е градското общежитие без
живот, което авторката скицира с
вестникарска сгъстеност, дава му самобитна
пластичност с ярки и земни метафори и го съживява. Така изневиделица от калните
низини прозаичният делник се изстрелва във високите слоеве и се разтърсва в
турбуленцията на драматичната словесност. Всичко в нашето пришпорено време, от
което авторката настръхва и се напряга, тя превръща в поезия. Поезия на болката
и гнева от грозотата, от разрушеното и търсено равновесие, на обезценените и
отново въздигнати стойности. Като истински жител на планетата от ХХI век тя отказва да се
изключи от високите обороти на съвремието, защото напрежението е нейното
усещане за живот.
Планетата утихва – та всеки дърпа шалтера!
Но някак непривично е. Но някак става
празно.
Спокойствието кухо наболва
като язва.
Излишно е да губя деня си в обяснения –
и викам с глас библейски: „Да бъде
напрежение!”
Под обстрела
на мръсния делник, пресована от черната хроника и изнемогваща от обиди и грижи,
лирическата героиня с плач призовава края си: „Посейдоне, вземи ме!” Но нехаресана от боговете, трябва с покорство и с бунт да носи
товара на дните.
В поезията на
Ирина прозорците и вратите са корици на книги – стига да има очи, които да
проникнат в тайните им. А очите на поета умеят да четат и невидимото, да разгадават
и апокалиптичните картини, и загриженото тиктакане в колесницата на всемогъщото
Време.
Какви образи
само е създала Ирина Александрова!
„На нощите самотни центрофугата/ изстисква
сълзи...”; „сърце в мазоли”; „Звукът на вратата – нож на касапин”; „оцетено
настроение”; „мълчание хорово”; „ръждата ръфа захвърленото колело”; „мрак го
всмукал в своя бързей”; „Дом на облак ни чака, но е в кладенец ключът”;
„Сред мистичния танц на езически огън/ сетивата
прочитат алени тайни...”; „В миг изгарят до пепел изгладнелите устни”; „на
слънце жарко с медената пита”;
„От делника ни черен пребити и
изплашени,
заспиват бляновете, мислите,
делата,
завита е до вежди добротата...”;
дори обратното
интелектуално сравнение „буботят по гяуровски свръхтежки камиони”.
Когато ценностите
не са по местата си, даже опитът да сториш добро ти носи ужилване („Оса в
купето”). Щаденето на другите се превръща в жертване
на себе си. Може би при такова разместване на стойностите ловджийската страст
на агресията е по-безопасна от добронамереността.
В поетичния
свят на Ирина Александрова няма фалшив оптимизъм. Идеята за собствената смърт и
драмата на цивилизацията са чести мотиви в стиховете й. Естественият край на
земния ни живот, а още по-страшно – предизвиканата от нашето невежество и
безумие агония на планетата са двете страни на една и съща безчовечност. Лошите
отношения помежду ни преминават и по-нагоре – човечество, Земя, Космос. За
Ирина опазването на равновесието е въпрос и на екология, и на морал, психология
и философия. Тя не спира до питането „Защо сме тук?”, а продължава и с отговора
„Защото сме такива, утре няма да сме тук”. Така си превеждам нейното виждане за
краха на доброто, когато сечем клона под нозете си.
„Като въздух ми трябваш, на
любимия казвам.
(А той с безвъздушие
ме наказва.)”
И по-нататък –
същото отношение към Земята ни:
„с трионени
вопли горите режем...
... Люлее се страшно от нашите
стъпки Планетата –
и вече на нейния ръб сме и във
въздуха стъпваме...
А той с наша помощ изчезнал е,
него просто го няма.
И всеки плач безполезен е.”
Единствен
светлик е нанизът на поколенията във времето, продължението ни в разклоненията
на родословното дърво. И отново Ирина е открила извечния
образ на тъпана с неговия магически звук „Бум! Бам!”,
който възвестява предопределението да изживеем всичко отначало – чрез децата и
техните деца.
„В мокър пясък с нозете на внуци ще стъпваш
пак боса.”
В
творбите на Ирина, не винаги лесно разчитаеми, има
скрити образи и на пръв поглед абстрактни детайли като в модерна, плътно
разчертана графика. Те са чужди на идиличното безбрежие,
но в техните геометрични знаци и линии се преплитат околното и далечното,
извеждайки до същия безкрай на вътрешното виждане. Земната кал се съюзява с
пространствата на духа и поетичната холограма само с едно примигване, с едно
леко изместване на зрителния ъгъл, добива друг смисъл, друга одухотвореност.
Плъзгането по външната, леснодоловима образност на
думите, няма да разкрие на читателя закодираните от поетесата усещания и
знания, защото те са далече от едноизмерността.
Трябва да се потрудим, да се гмуркаме многократно в техните метафори, за да
разчетем ключа на символите. Творбите на Ирина са пълноводни и бурни, влачат в
премятащи се потоци всичко онова, с което животът ни напада, мъкнат и тежката
обвивка на нашите дни – камара от вещи, омрази,
отпадъци, загърбване, обиди... Но след като се оттече мътилката, бистро
проглежда сред заклещените коренища философски просветлен и човечен образ. Не
бих казала, че поезията на Ирина е женска, дори да трябва да поспоря с
литературоведите. Отвъд лиричните си изповеди тя е по-скоро мисловна, социална,
планетарна, метафорична, поезия за човека и цивилизацията. Защото в стиховете й
прозират наслоения, скулптирани сякаш от мига, но родени от времето. Ту черно-бели,
ту многоцветни прозрения за онзи по-висш смисъл на видимото.
На добър път
на „Безвъздушно”! И дано читателите намерят в поезията на Ирина Александрова
онзи въздух, който ни е нужен и който съдържат последните редове от
стихосбирката:
„А
само с обич можем
да размотаем възлите...”