Публицистика *Свободен писател - общество*

ДИАНА ДИМИХ

 

 

 

ПОЛЕТ НАД МИЗЕРИЯТА

 

Нашият фолклор увенчава бедността и милосърдието с ореол, наред със силата, смелостта и ловкостта. В основата си общочовешки, тези християнски и древни езически добродетели вървят рамо до рамо в народните ни приказки. Когато богат и беден премерват силите си, народът винаги възнаграждава с победа героя от своята продрана черга, макар поколенията нашенци да не са давали монашески обет за добродетелна бедност. И така до наши дни „избраните” да носят протрити дрехи попадат насред бедността не доброволно, а замеряни от събитията. Дори и в приказките сиромашията хич не е привлекателна, затова нейните положителни герои в края винаги се възкачват до велможите или поне ги засенчват с качествата си. Това е единственото зависещо от народа обстоятелство – да напише сам приказката на мечтите си (все пак се нарича народно творчество), докато историята на живота му зависи от други – орисията уж е Божа работа, но и вождове, поробители, освободители и политици имат голям пръст в нея. Беднякът Хитър Петър ловко хваща в мрежите си алчни чорбаджии, скъперници ханджии и покварени попове и става любимец и утеха на сиромасите. Пренебрегваният малък брат убива ламята и спасява златната ябълка; най-подиграваният дрипав момък преминава всички изпитания, побеждава принцовете и получава ръката на царската дъщеря, че и половината царство в притурка (днес може да основе собствени предприятия, да ръководи печеливш бизнес, да стане депутат, министър, дори повече). Но за да стигне до успеха, юнакът от приказките трябва да покаже човещина и съобразителност, да спечели силни и благородни побратими, които да му помогнат в решителни моменти (ето откога са приятелските кръгове). Така народът издига ума, дружелюбния нрав, изобретателността и приятелството и ги дарява със симпатии в щастливия край на приказката, където бедните добиват богатство, а безчестните стават за смях.  Добра перспектива, вдъхваща надежда и трасираща пътя към успеха на хората от низините.

„Гладна кокошка просо сънува” – поговорката звучи доста подигравателно или със самоирония за всеки от нас, но защо да се чувстваме неудобно от желанието да надскочим уравниловката, да оставим назад златната среда и да постигнем повече! Нали красивата мечта е онази грабваща съзнанието цел, онзи упорито преследван проект, роден в будуването, който извежда градивните и можещите до финалната права? Същото окрилящо въздействие има и американската мечта, излязла от действителността и подхранена от медиите. Докер, шофьор, амбулантен търговец, после хваща дамара на бизнеса (продава една ябълка – купува две, излъсква ги, продава ги и купува четири, после лъска осем и т.н.), възход и – милионер. А защо не и президент! Но и в двата случая – само ако му щрака пипето. Това допълнение се забравя от някои Пепеляшки или момчета от колибите, които се заблуждават, че им трябва единствено късмет. Нищо лошо, ако си от Горната махала, но освен късмет ще са ти нужни някои умения, пък и знания. И добрата съдба си има своите любимци, подбрани обаче предимно сред енергичните и предприемчивите. На дремещите просяци не падат жълтици в паничката, защото формулата на успеха не е „Ела, хляб, да те изям”.

Безработицата – първото лице на бедността

Бедността не може да се определи с две-три думи. Икономически, социални, образователни, политически и психологически са причините цели слоеве от населението да тънат в бедност. Понякога тези основания действат поединично и тогава изходът е по-лесен, но проявят ли се вкупом, бедността се заменя с безнадеждна нищета и за личността, и за цялата общност. Тук кампаниите не помагат, оздравителните механизми трябва да са дълготрайно внедрени и камък по камък да изграждат битието и променят нагласата на изпадналите от общия поток. Причинената от икономиката бедност (фалит на предприятия, свиване на производството, уволнения, съкращения) трябва да се лекува с икономически  мерки, чрез закрила на родното производство и разкриване на повече работни места (да си спомним протекционистката политика на правителството на Ал. Стамболийски и възхода на България само за няколко години). Където бедността се корени в неграмотността на определени социални и малцинствени групи, изходът е да се обучават, а децата им да получат задължителните степени на образование. А когато причините за безработицата и бедността са дълбоко личностни, по-трудно е да се помогне, защото психологическото въздействие за добиване на самоувереност и пробивност не може да се наложи насила. А и човек е по-склонен да търси вината у другите, не в себе си.

Познавам необразовано семейство с минимални доходи, но с голям наследствен апартамент. За такова притежание чужденците казват, че ние, българите, сме богати, щом почти всички имаме собствен дом. Моите познати едва си плащат сметките, закърпват месеца със заеми и периодично им спират тока, защото ту единият е без работа, ту другият. Не пият, не пушат, но при цялата си немотия не искат да чуят за наематели в двете свободни стаи. Щели да им съсипят жилището. А пред очите им всичко се руши от огромното куче на сина им, което с мощна захапка резбова гардероби и врати, прегризва телевизионни кабели и домофони, напада етажерки и пробва ноктите си навсякъде. А пари за ремонт нямат от години. Въпрос на избор в разрухата – наематели или пес... Други също хленчат от беднотията, но не се отказват от пороците си. „Без хляб мога, без чашка и цигара не мога!” И разбира се, все държавата им е виновна.

През втората половина на август седях на черноморския бряг и внезапно в синевата над мен нахлу ято щъркели. Красиви, организирани, сигурни в силата на общия полет и предвождани от най-добрите. С два маха на крилете влизаха в ритъм и се оставяха на течението. Сякаш ги засмукваше към юг енергията на ятото. Разгърнати криле с черно по краищата, устремени и отпочиващи върху въздушните вълни. Дълго се точиха над плажа, докато стройният им ред свърши. И тъкмо да сведа глава, съзрях назад още два-три. Те махаха неистово, за да настигнат останалите. Нямаха време да се отпуснат в покоя на въздуха, защото трябваше да пробиват простора сами. Удобната фуния на течението, създавано от общия мах на безброй тела и криле, бе завършила с ятото. А тези мили аутсайдери – стари, болни или още млади и неопитни, се бореха с всички сили, но дали щяха да стигнат до следващата нощувка? Естественият подбор в природата е жесток. Сграбчи ме мъка и за последните нищи в нашите човешки редици. Ние, хората, познаваме взаимопомощта и съчувствието, но и егоизма на оцеляването. И както гледах в далечината след вибриращите, задъхани криле на изнемощелите щъркели, изведнъж зад тях нахлу втората „армия” на ятото. Значи и прелетните птици с вековния си инстинкт са намерили разрешение как да запазят немощните, пускайки ги в първата група, за да ги охраняват отзад с опита на силните!

Получих своя отговор и повече не си кривих врата. Не исках да видя нови неудачници в края и на втория строй. В нашето човешко ято социалната държава помага на безработните, временно подкрепя изпадналите в нужда. Когато преди повече от четвърт век режисьорът Жарко Павлович беше уволнен, той не се затюхка, а започна работа в крайградска бензиностанция. Западните радиостанции съобщиха това като унизителна репресия за твореца. Възприех факта като мъжка постъпка, дори и да е имало премислена показност. Няма срамен труд. Но защо да изтичат силите ни в неприсъщи дейности, които всеки необразован би могъл да върши, а нашите дарби, опит и знания да креят в борбата за физическото оцеляване? Когато няма накъде, изход са обявите, преливащи от търсене на работници; създаването на еднолични или по-солидни фирми (днес вече за по 2 лв.); изход са и бюрата по труда, предлагащи много възможности, но не винаги длъжност по специалността. Някои кандидати приемат каквото и да е, други бърчат нос и се обиждат. А сергиите и частните магазинчета в гаражи са пълни с необидчиви и решителни собственици-висшисти. Химици продават зеленчуци, пенсионирани научни работници се гушат в портиерски кабинки, учители стават нощни пазачи, доктори плетат гривнички или карат таксита.

Отказ от родителство поради бедност

Ужасяващ е и онзи недоимък (финансов или емоционален), който кара родители да се отказват от новородените си деца. Обяснението на повечето самотни майки е: „Как да го отгледам, като още съм ученичка (студентка, безработна)? Нямам квартира, нямам подкрепа от близките. Ако баща ми разбере, ще ме убие!” Същата бедност или социална зависимост ще застрашава след 19 години изоставените им рожби, израснали по домове и интернати. Затова сега държавната ни политика е насочена към поощрителни мерки за задържане и отглеждане на децата от майката, чрез финансовото й и жилищно подпомагане.

И в патриархалните времена е имало нежелани раждания, но тогава бебетата не са осъмвали голички и посинели от студ в контейнера за смет, а ги намирали до черквата, чисто и топло повити в кошница, или пред портите на заможно семейство. Излъганите моми не са вършели големия грях на детеубийството от страх Божи и с упование са нареждали бъдещето на бебето при добри, бездетни хора.

В моето детство баба и дядо, учители пенсионери, за да се изхранят, даваха няколко стаи на квартиранти. Играех си с двете деца на нашите млади наематели. Бащата беше обущар, черноок, дребен и мускулест българин, а жена му – руса, та чак бяла, пухкава славянка. Само той работеше. Когато се разбра, че чакат трето дете, дочух от баба, че щели да го оставят „на държавата”. Нямали пари да го изхранят. Но след като и третото бебе се роди русо-бяло като майка си, домиля им и си го прибраха. Така с обущарския чук бащата отчува голямата си фамилия. Но явно освен материален, нямали са емоционален недостиг.

 Най-жестокият образ на нищетата се зъби сред бездомните

Спят из подлези, плесенясали мазета и тавански ветрилници, обзавеждат си колибки от клони и кашони в запустели храсталаци. Докато ние се изтягаме на фотьойла пред телевизора, те се свиват на завет зад някой павилион или топъл отдушник. Сутрин заледените ни прозорци проплакват с дивни кристалчета, а отвън вкочанените клошари нямат и сълзи за проклетата си съдба. И пак оцеляват – с комат хляб, подминат от улично куче, с наядена баничка и недопита боза, с вмирисан балтон от боклука. Без керемидка над главата, без работа и семейство, без нашия сутрешен душ. Не знам какви са условията във временните софийски приюти, където бездомните могат да се подслонят до три месеца през зимата, но интересно защо те предпочитат мразовитата гола земя. Може би заради независимостта? Самотният живот сигурно ги прави социофоби? А нещастието ги кара да се радват на трошица удобство, подхвърлена стотинка и сгряваща глътка ракия, за които се борят всекидневно. Миналата зима носех в чантата си по няколко екземпляра с адресите на столичните приюти за бездомни и ги раздавах на купчинките от палта, шалове и качулки, сгушени до някой вход. Едрият, лудичък Митко от нашия подлез май не хвана вяра, като му казах къде да отиде в студените дни. „Абе, страх ме е да не ме вкарат в некакви дългове...” И след уверенията ми продължи да си кърпи панталона с губерка, проснат върху спалния си кашон персон и половина.

Най-унизителната мизерия преживяват

самотните и болни пенсионери

с ниски пенсии, без близки хора, без дори една допълнителна стая, която да дават под наем. Работили са 30-40 години и накрая десетилетия наред затъват в сражения за физическото си оцеляване, вместо достойно да ползват отчисленията от собствените си доходи! Осигурявали са се поне 1/3 от столетието, а да не могат да поживеят сносно и три месеца с нищожната си годишна пенсия! И това са преподаватели, писатели, артисти, художници, инженери, журналисти, преводачи, редактори, земеделци, шивачи, чиновници, строители, касиери, хлебари, обслужващ персонал – всички онези, работили за обществото с ум или мускули. Днес писателите продават семейни ценности, картини, мебели, ниви, за да си издават книгите. Слава Богу, че няма понятие пенсиониран интелектуалец, но как да задоволят с една средна пенсия духовния си глад от книги, театър, концерти, пътувания? И те, и останалите пенсионери могат да издържат само по спартански, със свиване на потребностите и потискане на нуждите.

За справяне с кризата мнозина викат на помощ триковете на традиционната българска икономичност. Но не е ли примиренчество да се връщаме към шортите с разтегнатия ластик и дядовия „таратор без краставица, оти нема кисело млеко”? Не може да ни изпълва с радост перспективата отново да бъдем равни в бедността, макар че стана едва ли не модно хората да се „хвалят” с ниските си пенсии, премълчавайки странични доходи, за да не ги гледат накриво комшии и познати. Неслучайно най-тежката клетва си остава: „Боже, дай му панелна гарсониерка, минимална пенсия и дълъг живот. Повече не го наказвай!”

Много пенсионери от големите градове се спасяват в бащините си провинциални къщи –градински домати, боб и цветя, кокошчици, ракийка под лозницата, окопаване, поливане. Безплатен душ от слънчева вода, без билети за градски автобуси, без такса за асансьор. Свеж въздух, чисти отношения, труд и спокоен живот.

   Кърпеж къща поддържа

но нали е вярно и обратното, че спестовността е сестра на мизерията? Така кръгът се затваря. Единствено държавната политика може да отключи безизходицата. Затова народът възлага надежди на всяко ново правителство и на неподкупните специалисти, чиито рационални идеи не са били чути от предишните управляващи.

            Българинът уважава достойнството на бедния и работливия. „Не е срамно да си закърпен и спретнат, срамно е да си занемарен от мързел” – това помня от баба Люба. Когато тя искала да купи пиано на майка ми, прабаба ми отсякла: „На жената пианото й е коритото. И слугиня да има, да знае какво да иска от нея. Ти я научи да се справя в нужда, пък ако е речено, доброто няма да й избяга.” А днес не всеки се простира според чергата си. В елитните училища децата със средни материални възможности се чувстват потиснати от марковата опаковка на заможните си съученици и от подигравателните им усмивки, ако ги забележат в евтино заведение. Затова родителите лишават семейството от насъщни нужди, за да създадат лустро на децата си, вместо да им вдъхнат самочувствие на можещи и горди хора, както предците ни са възпитавали чадата си.

Българите не са губели своето достойнство в тежки времена. През 50-те години на ХХ век майка ми имала колега в БАН – фина и образована жена. В една поледица тя не дошла на работа и на втория ден пратили проверка от профкомитета на домашния й адрес. Имала висока температура, но не това било поразяващата новина, която обиколила академията. Болната живеела в мрачно мазе, само с кушетка, маса и сандък. На пирон висяло скъпото й кожено палто. Тогава разбрали, че цялото имущество на родителите й било отнето от „народната власт”, но знанията и възпитанието останали само нейни.

В спомените на интернирани семейства има много радости и веселие, въпреки принудителния скок в нова социална и трудова среда, въпреки изолацията и оскъдицата. В човека е заложена дарбата да си създава устойчив микроклимат, който да компенсира външните неудобства и да лекува нанесените от времето рани. Затова в столетията на недоимък народът ни свири, пее и вие хора по мегдани и панаири, умее да редува тежкия труд със смях и закачки. И досега бедните са по-дружелюбни, отличимо милостиви и като правило масово отзивчиви, както показват благотворителните акции (независимо от размера на дарението).

Сиромах човек – жив умрял

Да се чудиш как оцеляват семейства и болни хора с по 200 лв. и някакви социални помощи. Държавната политика за образование и здравна просвета на етническите малцинства и бедните слоеве от населението, заедно с икономическите мерки за създаване на поминък в малките селища, са единствената стълбичка за изкатерване от дъното на мизерията. Обаче Господ дава, но в кошара не вкарва. Циганки с бебета сигурно изкарват с просия повече от минимална заплата, но този застой ги приковава към етюда: „Айде, како, да си жива, подай за млеко за детето!” За уважение е един кротък мургав тенекеджия от Самоков, който от години обикаля софийския ни квартал и поправя съседските покриви. Сто пъти го отпращаме, защото и нашите пенсионери трудно се бръкват за ремонти, но на сто и първия път предпочитаме него пред някои охранени момчетии, готови да ни одерат кожите.

Тук се намесва и психологическият момент – самите давещи се трябва да размахат ръце, да се борят с вълните и да помагат на спасителите. Ако сам не поискаш да се изтръгнеш от нищетата, вечно ще вегетираш. Постоянни усилия, пробивност и стремеж напред са нужни за всяко постижение. Идеи, опитване, нови идеи, пак хвърляне в дълбокото. Ако не те пускат през вратата, мини през прозореца. С упоритост и целенасоченост превземай желаното, дори на първо време да е само насъщният. Нямането е голям стимул за работа, за изобретяване на пътечки към трапезата на живота. Сиромах човек – жив дявол, когато е зареден с енергия, гъвкавост и инициативност. А щом ги няма – никой не може да го спаси. Такъв сиромах, ленив и инертен, си е направо жив умрял! Побит пън гние, застояла вода блатясва. Вероятността формулата „Пущи, Боже!” да проработи сама, е като при лотарията. Не раздрусаш ли зара, не го ли търкулнеш с хъс, не залегнеш ли над късмета си с пот или замисляне, не чакай въжени стълби да се спуснат изневиделица и да те изтеглят нагоре.

Има някакво примиренчество в поговорката „Пътник, който не може да има кон, трябва да се радва и на магаре”. Но все пак се започва от малкото зрънце, нали? За да постигнем повече, трябва да дълбаем, да дълбаем в една посока, после да натрупваме, да натрупваме... А който не почита гроша, не е достоен за жълтицата. Запътилите се към жълтицата първо трябва да си зададат въпроса кой преуспява във всички времена. И да се опитат да бъдат като този, който си поставя високи задачи и воюва за постигането им. Който не се отказва от мечтата си, а цялата си енергия вгражда в нейното осъществяване. Който не хвърчи само със затворени очи, а чертае проекти на летателни тела, изчислява, експериментира и... полита наяве.

            Без да изповядвам сиромахомилството, за мен е ясно, че уважаващите себе си общества намират много начини да подпомагат нуждаещите се – стари, болни и безработни, хора с ниски доходи и изоставени деца. Дори евфемизмът „социално слаби” е въведен, за да защити достойството им. И все пак си спомням мисълта на Горки

            Помагай на силния, не на слабия

Тук отново стигаме до качествата и заложбите, до заряда на личността. Едно пръстче да подадеш на кадърния човек, ще му стигне да се изкатери от пропастта. А оня, с двете леви ръце, и с кран да го теглиш, като камък ще ти увисне на врата, че и тебе ще повлече надолу.

Когато посредственият е беден – обяснимо е. Но когато и способният, образован човек едва свързва двата края – тогава или в обществото, или в характера му нещо куца. А обикновено – и в двете. Защото съществува и придобита пасивност, отказ от действие вследствие на поредица неуспехи, когато обществото безброй пъти е рязало крилете ти и твоята вяра многократно е била попарвана. Обезвереният човек няма ищах да пробва нови пътища, възпира го страхът от поредния крах на надеждите. Тази капсулирана в бедността си личност е жертва на незаинтересованото, прагматично общество. Нареждайки се в строя от бедни и оклюмали или бедни и настървени, отделният човек черпи сили от  еднаквостта на редиците, за да подвикне срещу държавата иззад чуждо рамо.

Затова си мисля, че освен социални помощи, образование и работа, на бедните им трябва разбиране и психологическа подкрепа. Да им се вдъхне самоувереност и борбеност, да открият опората вътре в себе си. Защо за трайно безработните и социално слабите да не се организират курсове от психолози, които да жалонират напредъка в обществото? Никой не знае от коя трънка заек ще изскочи. Може пък тези курсове да станат

люпилня за бизнесмени

нахъсани да успеят, на които е липсвал само първият тласък. Психологическата помощ може да е полезна във всички житейски ситуации. Когато виенското колело отново тръгва нагоре, трябва с бърз скок да му се метнем. А ако сме вътре и то главоломно ни смъква надолу, да не пропуснем момента да си изстискаме лимонада, когато животът ни предложи най-киселото си лице. Всичко е въпрос на гледна точка. И най-разкошното вино на мига добива друг аромат, само щом си помислим, че е тъпкано с боси крака... Но защо сами да си вгорчаваме дните? Да се опитаме да извлечем максимума свежест от наполовина пълната чаша, за да не допуснем да ни удави безнадеждността в наполовина празната...

Да осъзнаем всичко това могат да помогнат психолозите. Но дори участниците в бъдещите психологически курсове към социалните служби (ако се възприеме идеята ми) да не получат бързи резултати в професионално отношение, поне в самопознанието и междуличностните връзки ще имат неоценима помощ. Още от началото на миналия век до наши дни има безброй изписани книги от американски и световни автори, които с живи примери дават съвети за най-краткия и сигурен път към благосъстоянието. От времето на Дейл Карнеги авторите са изнасяли лекции и са помогнали за преуспяването на множество неуверени, фалирали, уволнени, поболели се от отчаяние хора. Умният човек се хваща за добрата идея и преодолява кризата, а глупакът се опъва: „Не ми давай акъл, пари ми дай!”, без да подозира, че градивната настройка на съзнанието може да бъде безкраен извор на богатство. Понякога една точна дума отключва неподозирани възможности, една ценна подсказка отваря нови пътища, каквито и пачка пари не може да ни даде. Бездействието не ражда нищо, а съзидателният дух строи стълбата нагоре. Добивайки увереност, самият човек се задвижва, неговото съзнание се активира и тогава няма да остане и следа от недоимъка и нищетата.

Само сянка от крило ще прелети над мизерията и ще я отмине завинаги.