Публицистика *Свободен писател - общество*

ДИАНА ДИМИХ

ПЛАДНУВАШ ЛИ НА ГОЛА ЗЕМЯ...

Възпитание, образование и още нещо

Ако зависи от мене, бих искала да опазя сина си от добиване на големи, ненаситни очи, отворени да глътнат всички удобства на света за сметка на една семчица нравственост. Изповядвам нуждата от точно обратното в съвременния свят – по-голяма скромност по отношение на материалните блага, но затова пък – нравствен максимализъм. Децата могат да бъдат побутнати в тази посока само от поведението на родната среда. Не с наставления и празни думи, а чрез живо действие, доверителни разговори и сравняване на различни житейски примери, малките могат да бъдат изведени до светлите духовни простори. Когато виждат несъвършенството в отношенията и сблъсъка с необработената човешка руда, самите те ще добият усет за пресяване на примесите и обогатяване на ценното съдържание. Това е дълъг и мъчен процес, който понякога износва, но и облагородява.

Искам още да защитя сина си и от духовно робство. Цялото общество трябва да има такава дългосрочна застраховка, само че единственият застраховател за нея е самата държавна система. Затова българите сами трябва да осигурят бъдещето си и невъзвратимостта на отминали робства и зависимости. Дано никога повече човек не губи свободата вътре в себе си.

Свободата в творчеството обаче схващам не като възможност за разюзданост в мисленето и словото, каквито примери ни засипват в медиите и на сцената. Уличният език и злобата на деня могат наистина да осигурят временно тираж и публика. Но по-далече няма да стигнат. До храма на националните ценности се минава по друг път. Дядо Вазов, Йовков, Георги Райчев, Захари Стоянов и Елин Пелин са влезли в нашите сърца не с оплюване и цинизъм, а с мъдрост, обич към нашата земя и традициите, с тънка усмивка към човешките кривини, с верен усет за дребното и великото в живота, с поетично благоговение пред доброто и правдата.

Мисля си, че художествената литература и журналистиката са за народа същото, което е за детето домашното възпитание. Попиеш ли го веднъж, вече няма да изгубиш посоката. Но както родителството иска посвещение, за да извае един характер, така и изграждането на общество от личности е от трудните задачи на пишещите братя. Не само предаването на знания и информация, но и защитата на етични и морални норми стои в основата на общуването с читателя.

Затова писането е инфарктно занимание. И не единствено с рисковете да си пръв там, където хвърчат гилзите от битката, но и с това, че пъхаш пръст винаги в скърцащи врати. Който е устат и сърцат, плашат го по телефона или го съветват “приятелски” на четири очи. Но щом е нагазил в гората, значи не се бои от мечки. В дъбравата на словесните престрелки има коварни засади. Политика, мафия, финансови мъртви хватки, престъпност, човешка гнилоч – всичко това облива автора с вонящи пръски от блатото. С времето и най-здравата нервна система изтънява като износена дреха. В това виждам най-големите рискове на професията – в съприкосновението с опакото на живота и с пружините на злото. Не може да си опознал отблизо законите на гладиаторската арена и да останеш читав. Истината е като Горгона – образът й те вкаменява. Допирът до червивите богатства, до боричканията и сдавянето на цели глутници, до агресивността и надмощието на низки цели, скрити зад фразеологията и гаргарата с народните интереси, фалшивият ореол край някои глави – всички тези плодове на познанието носят за събратята по перо тръпчивия вкус на разочарованието.

Когато пладнуваш на голата земя, неизменно снагата ти става на буци. Така и с пишещия, който опознава отблизо човешки групи и личности и завинаги остава с рани от обезверяване. Той наднича в бунището и го изследва без гумени ръкавици и газова маска. Обонянието му вдъхва отровите на разтлението и ги запечатва дълбоко в паметта, така че дори само споменът за тях може да му вгорчи и най-чистия дъх на липа и здравец.

Тези рискове няма как да се избегнат, няма как да се заобиколят. Стига само да не опожарят всичко след себе си. Защото, както родителят не може да възпитава детето си, ако не вярва в своите уроци, така и пишещият трябва да опази светлото в себе си. Най-важните неща в живота са въпрос не само на възпитание и образование, а и на морал. Нещо дълбоко закодирано в устройството ни, през което пречупваме като през лупа всичките си възприятия и което диктува поведението ни. Добре е, че в другото блюдо на везните, срещу рисковете на съвремието, са почтеността и приятелството, които като благ мехлем притоплят изранената душевност. Самото им съществуване има силата на бронирана защита.

Който обаче мисли като мене, с вкус към по-трайните неща, до халвата на живота не стига. Е, видяло се е, от халвата няма да ядем, но поне оставете ни да оближем хартията!